Съществуват ли в действителност хора, които не изпитват емоции?
Калеб ми разказва за раждането на сина си, който сега е на осем месеца. "Чували ли сте родители, които казват, че първия път когато са погледнали детето си, са почувствали силна радост?", пита той. "Е, аз никога не съм чувствал подобно нещо към сина си или към който и да е друг".
Неговата сватба също не поражда никакви емоции у него.
За да илюстрира този факт, той сравнява "най-радостното събитие в своя живот" с представление на Бродуей. Пред сцената, казва той, публиката се вълнува, вижда драматизма на ситуацията. Ако погледнаш зад сцената, обаче, ще видиш техническите работници, които се занимават с осветлението, декорите и всичко останало.
Вместо да заеме централното място на сцената по време на церемонията, той се чувства отдалечен от емоциите, които споделят хората около него. "За мен това си беше механично, техническо изпълнение", казва Калеб (който ме помоли да не изписвам пълното му име).
Дори когато неговата бъдеща съпруга пристъпва по пътеката към него, единственото, което той изпитва, е зачервяване на лицето и малко натежаване в краката. Неговото същество е изцяло изпразнено от усещането за радост, щастие или любов в традиционния смисъл на думата.
В действителност, Калеб се кълне, че не изпитва почти никакви емоции - независимо положителни или отрицателни.
Запознавам се с него чрез интернет форум за хора, които имат алекситимия - вид емоционален "далтонизъм", който не им позволява да усещат и изразяват разнообразните нюанси на чувствата, които обикновено съпътстват живота ни.
Това състояние обикновено съпътства около 50% от хората, страдащи от аутизъм, но много алекситимици (както те наричат себе си), подобно на Калеб, нямат никакви аутистични симптоми - например компусивното-обсесивно разстройство. Не страдат и от повторяемостта на действията, характерна за много хора с аутизъм.
Изучаването на този вид "емоционална слепота" може да хвърли светлина върху много сериозни болести, от анорексията и шизофренията до хроничната болка и синдрома на раздразнените черва.
А в личен план, историите на хората от общността те карат да се замислиш отново върху изживяванията, които си мислиш, че познаваш така добре.
Как например някой може да се влюби, ако не изпитва никакви нежни чувства, нито привличането, което обикновено придружава романтичните отношения?
За да разберем тази емоционална скованост, по-добре да си представим емоциите абстрактно - като например матрьошки, затворени в различни черупки, една в друга, като всяка от черупките става все по-сложна, колкото е по-навън.
В основата на емоциите се намира физическото усещане - прескачането на сърцето, когато видиш човека, когото обичаш или прилошаването в стомаха, което придружава гнева.
Мозъкът добавя стойност на тези физически симптоми и определя кое изживяване е позитивно и кое негативно, кое е силно и кое е слабо. А когато аморфните усещания започнат да се оформят, те създават съзнателната репрезентация на емоцията.
Усещанията могат да бъдат нюансирани за хората, които добре различават различните видове емоции и те могат да ги опишат като например "горчиво-сладка мъка". Така ние добавяме думи към изживяването и ожем да опишем своето отчаяние или радост - и дори можем да осъзнаем по каква причина се чувстваме по даден начин.
Алекситимията е описана за първи път през 1972 година.
Тогава се смята, че хората с това заболяване просто не могат да облекат емоциите си в думи, иначе усещат същото като всички останали.
Тогава се търси основно лингвистичния проблем и учените създават хипотеза, според която заболяването се дължи на пропаст в комуникацията между двете мозъчни полукълба, което не позволява на сигналите от емоционалните райони на мозъка (основно в дясното полукълбо) да достигнат до лингвистичните центрове, които са предимно в лявото полукълбо.
"Нуждаете се от този емоционален трансфер, за да облечете в думи онова, което чувствате", казва Катарина Гьорлих-Добре от университета в Аахен.
Това може да бъде описано най-нагледно, когато хирурзите се опитват да лекуват епилепсията, като разрязват нишките, свързващи двете полукълба. Въпреки че тази операция спира епилептичните гърчове, пациентите започват да са "глухи и неми" за емоциите си.
На този фон доста по-малко сензационно звучи откритието на Гьорлих-Добре.
Нейните изследвания на базата на резултати от снимки на мозъчен скенер потвърждават, че хората с алекситимия имат ненормално гъсти връзки именно в зоната между двете полусфери.
Това създава "шум" (малко като лошо настроено радио), който пречи на правилния трансфер между емоции и думи, смята тя.
Днес вече е очевидно, че съществуват различни видове алекситимия.
Докато някои алекситимици срещат затруднение да изразяват емоциите си, то други (като Калеб) пък са абсолютно неосъзнати изобщо за съществуването на своите чувства.
Ричард Лейн от Университета в Аризона сравнява това с хората, които са ослепели след травма на зрителния нерв: вместо да имат здрави очи, те не могат да виждат изображенията.
По този начин засегнатите връзки в мозъка, свързани с емоционалния процес, пречат на тъгата, радостта или гнева да преминат в зоната на осъзнатото. (Или ако използваме аналогията с матрьошката - техните емоции се разбиват още във втората емоционална черупка - техните тела реагират на емоцията, но емоциите им не успяват да се превърнат в емоционална мисъл или цялостно чувство).
"Може би емоцията се активира, дори имате отговора на тялото, но не можете не само да изразите, но и изобщо да обработите съзнателно тази емоция", казва той.
Това състояние се придружава от съпътстващи отколонения.
Грьолих-Добре е установила при мозъчен скенер наличието на сива материя в областта на кората на главния мозък (там където е зоната на самозъзнанието). Тази "материя" най-вероятно блокира съзнателното изразяване на емоциите.
Андре Алеман от Медицинският университет в Грьонинген, Холандия, пък установява известни дефицити в зоните, свързани с вниманието, особено когато алекситимиците гледат емоционално натоварени изображения.
Изглежда, че техните мозъци изобщо трудно регистрират чувствата и са напълно лишени от емпатия.
Калеб сам се описва като "несвързан с съзнанието си".
Той описва ситуация от миналото, когато в училище се занимавал с училищния театър. Цяла седмица се мъчил да произведе точните звукови ефекти, но те просто не се получавали.
Когато отговорника за представлението изгубил търпение и започнал да му се кара, Калеб му отговорил, че нещо странно се случва с тялото му: "Усещах напрежение, но умът ми си оставаше ненаясно с това какво се случва. Приличаше на академично любопитство. Съвсем скоро напълно забравих за цялата ситуация", описва случилото се той.
По всичко изглежда, че няма събитие, което да може да преодолее неговото безразличие.
"Колкото по-силна е емоцията, която би трябвало да изпитвам, толкова по-силно би следвало да мисля. В действителност, заради всичко това, станах по-аналитичен", разсъждава той.
Има едно слабо предимство: Калеб смята, че за него е по-лесно да се справя с медицинските процедури, тъй като не изпитва страх, тъга или тревожност да го прави.
"Мога да се подложа както на много болка, така и на много неприятни изживявания, защото знам колко кратка е емоционалната ми памет за тях", казва той. "Но и позитивните спомени изчезват също".
Всъщност алекситимията изглежда е пряко свързана с редица други заболявания като шизофренията и хранителните разстройства, може би защото емоциите са онези, които ни карат да изпитваме повишено внимание към физическото и психическото си здраве.
Всъщност, както и повечето алекситимици, Калеб изпитва засилено внимание и усеща доста по-силно от другите физическите изражения на емоциите.
Чувството като липса на близки хора, той също описва по чисто физически начин.
"Не усещам липсата на хората, доколкото мога да преценя. Ако си тръгна отнякъде и не виждам някой за дълъг период от време, той е извън моя мозък. Но когато не съм около жена си или детето си за няколко дни, усещам нещо като физически натиск вътре в себе си, вид стрес".
Калеб може и да не е изпаднал в екстаз на сватбата си или когато се е родило детето му, но той прекарва голяма част от живота си, опитвайки се да разбере онова, което му липсва, да анализира своите усещания и тези на хората около него.
Резултатът е, че той е един от най-задълбочените и наясно със себе си хора, които някога съм имал удоволствието да интервюирам.
Калеб напълно познава себе си и своите ограничения.
В крайна сметка той иска да докаже, че да си "ампутиран емоционално" не прави човека лош или егоистичен.
"Дори да не ви се вярва, има хора като мен, които сме напълно откъснати от емоциите и въображението си - а именно от онова, което представлява толкова голяма част от човешкия свят", казва той.
"Но най-важното е, че е възможно един такъв човек да не е нито безсърдечен, нито психопат".
