Учениците се провалиха с националното си бягство от училище на 3 януари. Само 10% не отидоха на училище и сигурно всички ще представят бележки от лекар или от родителите, за да си извинят отсъствията.
Мнозина вече злорадстват по форумите: "протестът на наглите пишлегари се провали, сега ще отидат с махмурлук на училище, ужас"; "страхливци дребни непотребни,
такива си бяха и бащите ви, и дядовците ви, такива сте си и вие"...
Ако загърбим злорадството, констатациите до голяма степен са верни. Въпросът е - защо.
Протестът беше нелегитимен. Защото бе тясно-съсловен - срещу скъсена (с цял един ден!) зимна ваканция, което не може да събере широко обществено съчувствие, особено при една доста анархична образователна система.
Защото беше популистки - а как така депутатите почиват по-дълго. (Та нали депутатите, както и футболните съдии, по определение са еди какви си.)
И защото беше лицемерен - след като се усетиха, че нямат кауза, учениците си лепнаха към простото желание за бягство от училище високопарния лозунг (пардон - слоган) за "бягство от зациклилото образование".
Протестът беше импотентен за социално действие. Защото социалната мрежа Фейсбук сама по себе си не произвежда действена социална солидарност. Едно е да се изокаш виртуално, анонимно, и с мишка в ръка, друго е да протестираш реално, със собствено лице и крака. Това прекрасно се видя и от рехавите улични протести на учениците в София и други градове през декември.
Оптимистите ще кажат, че все пак това е само началото, че най-младото поколение вече заявява своя граждански глас в изтерзаното от безкрайния преход българско общество.
Добре би било да е именно така. Но за съжаление се чува все същия изтерзан, и даже още по-увреден от прехода, глас. Още по-безпътен, още по-егоистичен и още по-страхлив.
Дали поколението на прехода няма да се окаже по-увредено от поколението на своите родители, живели и при социализма, и при демокрацията?
На родителите с безгрижно социалистическо детство, романтична демократична младост и несигурна от безкрайните кризи на прехода зрялост.
Родителите, които в голямата си маса не успяха да понесат върху плещите си разпада на дисциплинарните институти на комунистическата държава, в която семейството беше само последният придатък на едно всеобщо и централизирано възпитание.
Родителите, които изведнъж се оказаха единствени и безпомощни възпитатели в едно почти напълно лишено от ценности и порядки полуобщество на прехода.
Протестите срещу фалша и несвободата в комунистическото общество бяха и поколенчески, насочени срещу родителите. Децата на прехода обаче не протестират срещу своите родители - родителите на прехода са безучастни или дори съучастници във виртуалните протести на децата си. Така децата са лишени от възможността да надскочат родителите си.
Защото едно ново поколение не може да бъде носител на нещо ново, ако сблъсъкът му със старото не е поколенчески. Само тогава той може да е жив и личен сблъсък, срещу реални хора, срещу най-близките хора.
Когато родители и деца са от едната страна на барикадата - срещу държавата, тогава и барикадата е ефимерна, а държавата - все по-отчуждена и абстрактна.
Тогава изобщо не е ясно какво отричаш и какво утвърждаваш - дали некачественото образование или всякакво образование, като само се раздават дипломи, без да се ходи на училище.
Тогава лицата на фалшивия социален конфликт са самоцелното бунтарство и поединичното оцеляване. Тогава масовият краен резултат е все по-закоравял конформизъм още в най-ранните младежки години на студенстване и работа.
Ако е вярно, че революциите изяждат децата си, то родителите на демокрацията вече са изяли децата на прехода.
