Още от древни времена хората се опитват да формулират и пазят нещо, което се нарича обществен интерес. През вековете той има различни имена - общо благо, публичен интерес, а понякога - просто благоразумие.
Но идеята е една: ако искаме да живеем заедно, има нещо, което е по-голямо от индивидуалните ни желания, интереси, печалби.
Големите очевидни примери са замърсяването на природата, което ако не спрем, в края на краищата ще убие всички ни, здравето, за което трябва да се грижим всички; сигурността, защото и най-богатият човек просто не може сам да издържа армия и да се защитава.
Но във всекидневието ни има далеч по-малки неща, които също са от наш общ интерес.
Като идеята, че не можеш да разбиеш улицата, за да построиш мол, защото по нея няма да може да мине не само съседката с количката, но и клиентите ти. Разбирането, че плажовете са на всички ни, защото притежават красота, която един инвеститор не може да създаде. И ако ги бетонираш, туристите, които чакаш, просто няма да дойдат.
Трябва да има и страх, че ако изсечеш една гора, може би няма да има какво да спира вятъра и водата. А те могат да разрушат къщите ни, сред които може да е и твоята.
Въпросът е кой е отговорен този най-висш интерес да стои над нашите дребни желания да забогатеем бързо, да заемем един метър повече от тротоара или просто да излъжем обществото?
Някои антични автори смятат, че политиците трябва да живеят сами, да бъдат лишени от собственост и семейство. С една единствена цел - да бъдат отделени и лишени от собствения си интерес и този на близките си.
В съвременна България най-близо до този идеал вероятно би бил Бойко Борисов, който преди време беше признал, че живее "сам като куче". Но извън героизацията, истината е, че политиците са тези, които трябва да се грижат за обществения интерес и да го защитават.
Това е тяхната най-важна функция, заради която са избирани и трябва да бъдат оценявани.
Затова и всеки образ на успял или прохождащ политик, зад който наднича тежката сянка на майка, леля или баща, с бизнес за милиони е доста опасен. Не защото той е виновен за нещо, а защото в неговите очи публичният интерес много често е интересът на бизнеса на неговите роднини.
Вероятно вече сме забравили, но политиката не е нито "изкуството на възможното", нито е "разпределянето на порциите". Тя на първо място е пазенето на обществения, на нашия общ интерес.
Затова е повече от смущаващо, когато един кмет застане пред камерата на няколко големи телевизии, заедно с инвеститор.
И заедно с него започне да защитава проекта му, който е очевидно в разрез с правилата, законите и... обществения интерес. Няма нищо политическо в това един министър да последва примера му и да обяви за напълно законен същия проект.
Няма и нищо държавническо да прикриваш безумията в един оръжеен завод например, който после да се взриви и да убие 15 човека.
И тук не става въпрос за левичарско разбиране за голямата роля на държавата и нуждата всичко да е общо. А обратното. Всички сме жадни за успех - бърз, лесен, честен или престъпен.
Но играта трябва да има правила, ако искаме да останем да живеем заедно. А основна задача на политиката да бъде пазенето на някаква неприкосновена територия от нас самите.
