2,926%. Запомнете това число. Това е численото изражение на пълния електорален провал.
С този резултат осъмна ДСБ начело с Иван Костов след предсрочните парламентарни избори на 12 май 2013 г.
А можеше и още по-зле - тогава остатъците от НДСВ в коалиция с формацията на Касим Дал "Свобода и достойнство" взеха 57 611 гласа или 1,626 на сто от всички валидни бюлетини. Царската партия, която само 10 години по-рано управляваше държавата като мандатоносител, получи по-малко гласове дори от РЗС на Яне Янев.
Още по-зле се представи СДС - дори не успя да стигне 50-те хиляди гласа подкрепа на национален вот.
Новопрохождащата "България на гражданите" на Меглена Кунева закова на 3,25 процента и се класира под бургаската фракция на "Атака" - НФСБ на Валери Симеонов.
2013 г. беше последната година, в която всички десни отломки се явиха на избори в отделни коридори.
Това беше годината, в която "автентичната" десница най-после умря, за да се роди новата десница - Реформаторският блок.
Две години по-късно - с три последователни успешни избора, с втора позиция в управляващото мнозинство, с петима министри и 23 народни представители, с двама градоначалници на областни центрове, няколко кмета на по-малки общини и със стабилно присъствие в общинските съвети, Блокът се оказа пред саморазпад.
Хронологията е ясна: още през януари радикалната стратегия за съдебната реформа на Христо Иванов беше пренаписана по образ и подобие на конформисткото мнозинство в 43-то Народно събрание. През юли последва нова "подстрижка" - т.нар. исторически компромис. Поредното нагаждане в крачка на конституционните промени на 9 декември беше само формалният повод за оставката на Иванов.
Самият той беше във влошени отношения с министър-председателя Бойко Борисов още от началото на ноември, когато започна скандалът "Янева-Ченалова". Когато премиерът предупреди задочно правосъдния си министър, че повече не желае да чува "добър ден" за съдебната реформа, беше ясно, че е това е началото на края.
Христо Иванов просто използва първия възможен момент, в който можеше да излезе с достойнство от кабинета, преди да му покажат вратата.
Неговата изходна стратегия беше копирана и от председателя на ДСБ Радан Кънев - жест, който засили непосредствения ефект и постигна краткосрочни позитиви.
На първо място - постави разделителната линия между реформаторите и имитаторите в Блока. За пръв път проф. Даниел Вълчев отвори уста и заговори с гласа на Цветан Цветанов.
Маневрата на Кънев също така принуди Бойко Борисов да влезе в режим "преговори" и да подаде ръка за помирение - слабост, която самият Борисов даде знак, че няма да повтори повече.
Важен ефект от политическия трус беше ответният жест на магистратите, които излязоха на безпрецедентен протест на стълбищата на Съдебната палата начело с председателя на ВКС Лозан Панов. Дори във Висшия съдебен съвет се чуха революционни възгласи - и от кадровици, които досега внимателно се пазеха от резки движения (като представляващият ВСС Соня Найденова, например).
Не на последно място: ходът на Кънев освети несъстоятелността на формалната опозиция в Народното събрание.
На директния въпрос "Искате ли да се предизвикат предсрочни избори?" не последва ясен отговор нито от Михаил Миков ("Нека видим развитието на процеса"), нито от Лютви Местан ("ДПС не може да ги предизвика със своите 36 депутата").
"Добрите" новини за Радан Кънев, обаче, приключват дотук.
Преценката му за политическите последствия се оказа погрешна и в известен смисъл - вредна. Както за ДСБ, така и за Реформаторския блок.
Едва ли има друг партиен лидер, който може да си позволи да стои 4 дни "в частна опозиция" на собственото си правителство, а от партийното му ръководство да не последва незабавна реакция.
Изолацията му в рамките на ръководството на Реформаторския блок не е новина - депутатите на Кунева и Лукарски гласуваха различно от тези на ДСБ дори по най-важния текст от конституционните промени.
По-важното е, че когато Радан Кънев каза "хоп", нито един негов съпартиец не скочи с него.
Гроздан Караджов, който солидарно се раздели с председателския пост в Комисията по транспорт, не е член на ДСБ, а е депутат от квотата на Гражданския съвет на РБ.
Без особен смисъл, но с явни колебания Атанас Атанасов се видя принуден да подаде оставка от ключова позиция в Народното събрание - ръководството на Вътрешната комисия.
Дори в опозиционно качество Атанасов можеше да запази поста си, така както Петър Кънев (БСП) председателства Икономическата комисия, а Хасан Адемов (ДПС) - Комисията по труда и социалната политика. Тази власт няма нищо общо с подкрепата за кабинета, тя е важен инструмент за регулация на дневния ред в НС, особено полезен в ръцете на опозиционна сила.
Ако утре този инструмент попадне в ръцете на "дялан камък" като Красимир Каракачанов или Цветан Цветанов, например, Радан Кънев може да се сърди само на себе си.
Драмата с отлъчването на "блудния син" Петър Москов беше втората неизбежна щета вследствие на разрива между ДСБ и кабинета Борисов.
Истината е, че през последната година той даде поне три повода на ръководството на ДСБ да поиска корекции в политиката му - включително съмнителната му прилепчивост към Бойко Борисов в разгара на предизборната кампания на ГЕРБ.
До ден-днешен, обаче, не е ясно каква е позицията на ДСБ (да не говорим за обща позиция на Реформаторския блок) по темата за данък "вредни храни", спешната поръчка за четци за пръстови отпечатъци на пациенти или смущаващия въпросник за задоволството на пациентите от болничното обслужване, например.
Има два варианта: мълчаливо съгласие с управленския гений на Москов или политическа коректност към съзаклятник, превърнал се в неуправляем снаряд.
И в двата варианта партийният му лидер е този, който ще носи отговорност. Всеки следващ провал на Петър Москов ще се приписва на "костовисткото" му минало. В момента, в който здравният министър спре да захранва Бойко Борисов с тържествени поводи за рязане на ленти и аплодисменти от признателни лекари, в момента, в който реформата му започне да носи негативи на кабинета, Москов незабавно ще изпадне от позицията си на "любимия реформатор на Борисов".
Всяка бъдеща успешна инициатива на Москов, от друга страна, ще бъде присвоявана като постижение на ГЕРБ, независимо дали първичната ядка на ДСБ в район Средец ще си позволи да го изключи или не.
ДСБ се превърна в готова банка-кадри за конкурентни десни проекти още от 2009 г., когато Борисов съставяше първото си правителство с подръчни материали поради липса на собствена лоялна и компетентна "армия".
Две години по-късно част от "младата кръв" на партията изтече по посока на ДБГ на Меглена Кунева, която обеща перспектива и ръководни постове на хора като Даниел Митов, Прошко Прошков, Христо Ангеличин срещу "автентична, градска, дясна" легитимност.
Последното обезкървяване на ДСБ се случи в края на 2014 г. след оттеглянето на Костов, когато няколко знакови лица от първите години на партията се оттеглиха - Илко Семерджиев, Иван Иванов, Димитър Бъчваров.
Когато Радан Кънев вече нямаше право на повече кадрови грешки, дойде ред на необяснимите решения при номинирането на кандидати за местните избори - служебната загуба в София, подкрепата за тотално дискредитирания Георги Иванов в Хасково, номинирането на Здравко Димитров - отцепник от ГЕРБ и политически играч на митрополит Николай в Пловдив, странния случай с общинаря, обявил независимост от РБ в ден първи - Чавдар Трифонов от Варна.
При цялото нужно уважение - Атанас Атанасов, Вили Лилков и Светослав Малинов не са здравият партиен гръб, на който Радан Кънев ще има нужда да разчита за провеждането на самостоятелна и радикална опозиционна политика. При този личен състав 2,926-те процента от 2013 г. ще му се сторят недостижим блян.
Невижданият ступор, в който изпаднаха петте партии от РБ през последната седмица, само засилва съмненията в капацитета за обща състоятелна политика.
Никой нямаше да се изненада, ако 15 декември се беше оказал предизвестие за развод между Кънев, Кунева, Лукарски, Ненчев и Исмаилов, чиято основна спойка си остава страхът от неспособността за самостоятелно съществуване.
"Ако идеята е да се предизвикват предсрочни избори и ние да се явим разединиени, аз този филм съм го гледал и знам резултата", каза Найден Зеленогорски, който трудно може да бъде обвинен в склонност към излишен драматизъм.
И е прав. Реформаторският блок има шанс да повиши електоралната си база само ако най-после осъзнае нуждата от създаването на "централен мозък" на коалицията, който да реагира навреме винаги когато някой от партийните кадри реши смело да настъпи мотиката.
