Сивата икономическа перспектива в страна като България, гарнирана с изобилието от дребни тарикати и отрепки, цинични мизантропи, пияници и негодници, представлява богата хранителна среда за трубадурите на мизерията и нищетата, за хроникьорите на падението и покварата.
Липсата на голям роман или филм за персонажи от човешкото дъно е проблем на артистичния свят в страната, но не е като да няма извори на вдъхновение - едновременно тук и отвън.
Когато обаче вдъхновението е заменено от повърхностна, имиджова имитация, продуктите на въображението се раждат дефектни.
Такъв е случаят със синдрома "Буковски wannabe".
Той описва популацията от писатели и поети, които моделират своя публичен профил по образа на великия американски творец Чарлз Буковски (1920-1994), оставил дълбока следа в световната култура с безкомпромисно откровени произведения, посветени на малките, бедни и гадни хора. На дегенерати и девианти, живеещи под радара на големите идеи, в социалната тиня.
Сам Буковски превърна себе си в лайфстайл-мит с бит по барове и бордеи.
Но идиосинкретичният професионален и биологичен почерк на автора на "Поща", "Фактотум" и "Жени" е твърде автономен и ясно разпознаваем, за да се превърне в знаме на цяло движение и поколение.
Точно това обаче се случи в България.
Както в последните няколко десетилетия има изобилие от примери за тукашни арт режисьори, които се провалиха с нелепите си опити да копират руския кино гений Андрей Тарковски, така се разви и явлението местните редници на перото агресивно да се опитват да заслужат званието "Българският Буковски".
Повечето от тях взеха саморазрушителното пиене като значка на професията, но забравиха за другите елементи на доброто писане.
В един момент алкохолът се намести в главната роля и стана достатъчно основание да се наричаш автор.
Българските - а и не само български - поети и писатели, винаги са пиели тежко, но синдромът "Буковски wannabe" изведе интоксикацията по магистралата на делюзията и накара десетки млади алкохолици с артистични амбиции да повярват в собствената си литературна потентност.
От градинки и входове, из мазета и тавани, в таверни, барове и храсти, се надигнаха кохорти от протестъри срещу трезвеността, дисциплината и структурата.
Вулгарната визия и цинизмът на Буковски опрашиха "моджото" на градските графомани. Цъфнаха стихове и разкази за секс и махмурлук, за зърна и повръщане, накиснати в нихилизъм ром и джин, подгизнали от бира и вино.
Мръснишкият език стана самоцел, лексикалният шок удави порива за по-дълбока подривност.
Влиянието на Буковски се оказа козметично.
Повечето wannabe-та желаеха статус и слава и бързо стигнаха до правилния извод, че ако достатъчно упорито имитират идеята за пиян циник с писалка, докато затварят барове, скоро ще се наместят в комфортни кръгове от себеподобни и ще имат достъп до най-ценното нещо - групитата.
Най-сладката отплата за Буковски-позьорите са хипстъреещите, развлечени женски, които всъщност се възбуждат от брадясали махмурлии, закусващи бира с цигари.
Една издадена стихосбирка означаваше почти сигурен секс с арт-студентка с интереси в областта на медитацията и Вим Вендерс. Затова и София се превърна в сцена на интересна субкултура от вечно пияни графомани, които преследват скокливи хипстърки по кръчми и паркове.
Някои Буковски-wannabe-та постигнаха значителен успех на местна почва.
Всички веднага се сещат за поета Тома Марков - изкривен от пиене циник с огромно его и драматично деформирано усещане за собствената си литературна стойност.
Разбира се, съзнанието не ще търси дълго други примери, преди да стигне до актуалния публичен разпад на свръхпродуктивния Калин Терзийски.
В едни момент, усетил, че никой вече не се интересува от него, той трябваше да се завърне към тежкото пиене и статусите за секс с много жени, за да привлече отново вниманието върху себе си.
Това са отрицателните ефекти на синдрома Буковски-wannabe. В един момент не ти остава нищо друго, освен да фетишизираш саморазрушението и аграрно да се хвалиш с истории за повдигнати поли.
Прекалено много хора повярваха, че са Хенри Чинаски - алтер-егото на Буковски и най-иконичният му персонаж.
Чинаски е алкохолизирана отрепка, безпринципен фустогонец, писател и романтически анти-герой.
Спомням си едно от изданията на лирическия конкурс "Поетики" в София.
Сцена на открито в Борисовата градина, предстоеше да обявят победителя пред разпръснатите по тревата 50-60 човека.
Пияният водещ и организатор - също поет и автор - с мъка обяви името, в същия момент с трясък от химическата тоалетна като дива котка изскочи радостен момък на поне два литра мента, който единствен от публиката оцени финала на събитието. Или беше познат на победителя, или просто беше прекалено пиян, за да подлежи на рационален поведенчески анализ.
Анекдотичната случка капсулира явлението. А то описва илюзията на хора, които мислят, че ако пият и чукат като Буковски - или Чинаски - ще могат и да пишат като него.
Писателска дарба, осмисляна като супергеройски талант, който няма да дойде при теб след ухапване от паяк, а след изпиване на три цистерни с уиски за няколко години.
От друга страна синдромът може би просто назовава онези опортюнисти, които усетиха, че на сексуалния пазар в по-големите градове има търсене на разглобени от пиене и цигари артистични позьори.
Хенри Чинаски бил изпил едно двойно за тяхно здраве. Но и за тяхна сметка.
