Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Хайде, народе, на шенгенския коледен базар!

Когато Европа не ни иска, ние си я правим у нас Снимка: Вучето
Когато Европа не ни иска, ние си я правим у нас

Българите имаме много поводи за гордост - национална и интернационална, които, ако сега тръгна да изброявам, ще надхвърля лимита си от думи.

Но ще ви кажа кой е най-пресният, който можем да добавим към дългия списък. Коледните ни базари. Защото напук на факта, че ни резнаха за Шенген, тази година базарите са ни по-шенгенски от всякога.

Даже имената са им шенгенски: например Deutscher Weihnachtsmarkt, Немският базар - този в софийската Градска градина. Като хапнете едно братвурстче и пийнете едно греяно вино с билки, все едно сте в Шенген.

Така де, когато Европа не ни иска, ние си я правим у нас. С техните щолени, претцели, джуджета, стилизирани ангелчета и витлеемски звезди.

Да си призная честно, аз лично предпочитам коледните базари да си ги ползвам в чужбина, а у нас да си се налюлям с коледно настроение в класическите скара-бираджийници - онези, дето предшестваха вайнахтсмарктовете.

Помните ли ги: временно сковани постройки, обаче не от средноевропейско-алпийски тип, а по-скоро от работническо-селски, тип фургон, с плътен найлон вместо врата, с боднати в ъглите броеници от сушени чушки и кочани царевица за внасяне на автентичен битов шик, пейки, покрити с домашни черги или степани козяци, и неизменните пушещи скари пред входа, върху чиито ребра цвърчаха с еротична сладострастност домашни свински суджуци и телешки кюфтета с големината на пица.

И циганският оркестър "Мачките" да свирят! От това по-празнично - здраве му кажи!

Когато след две поредни тягостни Коледи в пандемична обстановка, желязната завеса на социалните ограничения най-после се вдигна, и аз като много други хора по света нямах търпение отново да вдишам с пълни гърди коледния дух - в моя случай под формата на тежкия, лепкав пушек от скарите на открито.

Там, където ми се води втората жилищна регистрация - Копенхаген, Коледата се празнува с размах и магична красота - факт!

Обаче ми липсва незападноевропейската, но затова пък жизнеутвърждаваща красота на боба с лютеница в пластмасова тарелка и изпълненията лайв на "Павле ми пие вино, `ем ракия" и на тази, другата, за Кольо, чието гадже го призовава да ни си продава "чифликот" и да не "оди по меани", понеже майка ѝ няма да му я даде за жена.

Заклевам се - нямах търпение да се прибера в Благоевград и да се напразнуваме заедно хем с Павле, хем с Кольо.

В края на ноември благоевградската ми приятелка Марето бърза да ме осведоми като един същи пощенски гълъб-вестоносец на надеждата, че след двегодишния летаргичен период общината отново се готви да зарадва гражданите и гостите на града не просто с коледен базар, а с цяло едно пищно украсено коледно градче.

По-блага от тая вест и Дева Мария не е получавала от Архангел Гавраил!

Понеже нямам търпение да се освиня "как си требва" след посещението на празнично осветени с енергоспестяващи лампички базари на датската столица, пространно отразени в Instagram от облечени в Prada и Balenciagа туристи, скачам на тясната седалка в самолета на нискотарифната авиокомпания и юхуууу! - потеглям с пълна газ към родината.

На другия ден първата ми работа, след като съм пила кафе и съм изхвърлила саксиените растения, които са загинали в мое отсъствие, е да посетя така ентусиазирано рекламирания в социалните медии (и Марето) коледен базар "от нов тип".

С ужас и гримаса, която задълбочава бръчката, станала известна покрай едноименния филм на шведския режисьор Рубен Йостлунд като "триъгълник на тъгата", установявам, че местният базар, известен преди като "Кочинките", се е превърнал в един малък Лихтенщайн на западноевропейската коледна традиция.

Освен това е сменил местонахождението си и сега, вместо на площада пред Общината с изкуствената елха и заобикалящите я сгради, решени в архитектурния стил соц брутализъм, се е приютил в Градската градина.

Егати! Уви, няма ги вече тези предновогодишни пристани на българския бит и култура.

Тези, без които не минаваха коледно-новогодишните тържества от края на 90-те години досега.

Канселираха ги като смешките на Рики Джървейс, трансфобката Джоан Роулинг и опипващия мъжки бедра Кевин Спейси. Не били вече модерни. Не отговаряли на евросъюзните естетически стандарти и ни изграждали имиджа на народ, изпаднал в тежка културна изостаналост.

Кочаните царевица и бидоните с домашна мускатова и вино са изчезнали яко дим и подмолно са били заменени с нескопосана реплика на приказните джинджифилови базари във Виена, Брюксел, Прага и Страсбург.

Добре, казвам си, така и така съм тука, нищо не ми коства да преглътна разочарованието си и да дам шанс на новата концепция на новия кмет.

Разбирам го човека - и той, като колегите си в София, Пловдив, Варна и другите по-големи градове в страната, иска да замаскира, макар и само за месец, сивотата, разрухата и сезонната депресия с "Хо-хо-хо" и горещ шоколад (сервиран в обикновени, а не в модерните оксо-разградими пластмасови чашки).

На дневна светлина коледното градче хич не изглежда като живописна картичка, която бихте си прикрепили към вратата на хладилника с магнитче.

Скованите, сякаш от непохватната ръка на участник във "Фермата", къщички-сергии са разположени насред прашни, отдавна оплешивели тревни площи, където се въргалят бездомни кучета и изпуснати от родителския поглед деца.

Дънерите и клоните на дърветата са опасани със светещи гирлянди, ведрото впечатление от които е съсипано от големи ламаринени табели (като тези на трафопостовете), призоваващи към "Внимание - високо напрежение!".

Естествено че от гирляндите не бие ток, обаче организаторите явно са преценили, че това е хитроумен начин да съхранят украсата от кражба. Други декоративни елементи, платени с пари от общинския бюджет, са десетината гигантски топки, смущаващо наподобяващи анатомичните такива.

Към тях обаче не са счели за необходимо да прикрепят предупреждаващи за смъртна угроза табели, понеже са толкова вехти и грозни, че на никой не би му хрумнало да ги краде и да си ги носи вкъщи.

За разлика от предните години, когато се наблягаше на мръвката и високия холестерол, този път организаторите са се постарали да има храна най-вече за потенциалните диабетици и децата, които по дифолт предпочитат броколите пред чуросите.

Най-големият атракцион на градчето, вярвате или не, е новоремонтираната обществена тоалетна, която от десетилетия служеше за подслон на кучета и наркомани.

Толкова съм впечатлена от така изпълнения обект по Капиталовата програма на Община Благоевград, че отивам да си направя няколко селфита с него отвън и отвътре (срещу символичната такса от 50 стотинки!).

Проверявам какви са отзивите за събитието във Facebook. Под поста с новината има 2К лайка! Радват се хората.

Хвалят кмета, че мисли и се грижи за проблемите им. Е, тоалетната е с клекала - като тези, дето все още ги има в някои външни тоалетни на село, но явно паричките по програмата не са стигнали за тоалетни чинии.

Сядам на една пейка с небиопластмасова чаша кисело вино в ръка и се заглеждам в човекопотока по алеята, представяйки си, че съм на първия ред на парижко модно шоу. Е, шоуто не е модно, понеже модата отсъства, но за сметка на това мога да се потопя в цяло едно море от човешки емоции, запечатени върху лицата на дефилиращите.

Отбелязвам си наум, че особено им е тежко на тези, които са дошли с повече от едно дете "на коледно градче". Разбирам ги - няма как и да се чувстват иначе при положение, че една гофрета струва колкото голямо уиски, а захарен памук на клечка - колкото пакет цигари!

Музикалният фон е ненатрапчив и, което е по-важното, безплатен. За разлика от оркестър "Мачките", които предните години искаха по десет лева на човек, за да свирят на компания на маса, Марая Кери от високоговорителите е по-непретенциозна - от 20 години всичко, което иска за Коледа, си ти!

Нещата леко се подобряват с падането на мрака, когато алпийско-благоевградското коледно градче светва в цветовете на дъгата - гордо и без страх от налагане на санкции за ЛГБТ пропаганда.

Става някак романтично и не знам дали заради киселото вино, или заради светлинките, започват да ми се привиждат елени и Кевин от "Сам вкъщи". Когато елените приближават, се оказват два грозни мастифа на каишка, а "Кевин" - бившият ми учител по география и настоящ пияндурник.

Поздравявам го почтително и му пожелавам да му е весела Коледата, в отговор на което той вдига преполовено пластмасово шише с ракия и ведро отговаря с "Наздраве!".

Ами очевидно весела му е Коледата на човека.

Сега седя и чакам и моята да стане такава.

 

Най-четените