„От това би излязло страхотен кадър" казва ми Ивелина Берова, докато седим на масата и разговаряме. От външната страна на прозореца зад нас една котка седи и гледа с жадни очи към отрупаната с храна маса на младата двойка наблизо. В този момент разбирам какво има предвид събеседничката ми, когато казва, че не й трябва фотоапарат, за да снима.
Ивелина Берова е от хората, които могат да запалят приключенската искра във всеки. Достатъчно е да видиш как се променя изражението й, когато започне да говори за някое от пътуванията си. Готов си да тръгнеш на момента, без багаж.
Трудно й е да говори за собственото си изкуството, както на повечето истински творци. Снимките й обаче разказват най-добре за това коя е тя, какво я вълнува и какво се надява да постигне. Улавя всеки миг. По всяко време.
Фотографският й талант получава признание преди няколко месеца, когато взема участие в първия си конкурс. Печели първо място в конкурса на Фондация СМАРТ със заглавие „Човекът между днес и утре" осъществен с финансовата подкрепа на Българо-швейцарската програма за сътрудничество. Връзката на човека с природата вълнува Ивелина и тя не се колебае да се впусне в нея. Интересува се от хората в естествената им среда, такива каквито са наистина. Без маски.
Докато ми разказва за снимката победител и изражението й се променя. Разбирам, че преживява историята за пореден път.
- При мен фотографски нещата се случват случайно, снимките не са планирани. Тази снимка е резултат от едно пътуване през януари тази година. Имах възможност да пътувам и тъй като само пътят към Сандански не беше затворен заради снеговалежите, тръгнах на юг.
Целта беше да видя едно село в Малешевската планина, в което няма ток. Не можах да стигна до него заради снега, затова се насочих към минералните извори в Рупите. Пристигайки там с идеята да се натопим в изворите, попадаме на този човек, който седи в извора и се бръсне с огледало за обратно виждане от кола. Гледката беше крайно сюрреалистична.
Да видиш на минусови температури един мъж, който стои във вира сред планината и се бръсне. Веднага улових момента и това е. После разговарях с него и той ми каза в края на разговора: „Като идваш пак насам, да се обадиш, защото планина с планина се не среща, но човек с човека се среща." Случайните среща понякога са знакови с отпечатъка, който оставят, и фотографията дава много в това отношение.
Победата не е от първостепенно значение за нея. Отличието гъделичка самочувствието, но по-голямата награда е, когато авторитетното жури, на което се възхищаваш, оцени труда ти. Това придава допълнителна стойност на спечелената награда.
И все пак основното е да знаеш защо снимаш, какво искаш да кажеш с кадъра, има ли смисъл да го запечатваш. "Фотографията възпитава и изисква отговорност", казва Ивелина. "Тя прави човека по-съзерцателен, спокоен и толерантен към света и към всичко, което се случва."
Снимките й документират духа на времето, в което живеем. Казва, че това отличава фотографията от останалите изкуства. За разлика от художника например, който може да дообогати и промени творбата си, кадърът е кадър и толкова. Не може да бъде променен.
Страстта към фотографията винаги е била в нея, както и любопитството. Не помни нито откога има фотоапарат, нито коя е искрата, която разпалва интереса й да започне сериозно да се занимава със снимане. Началото е през 2009 г, когато тръгва на фотографски курс. Сред първите й учители са Николай Трейман и професор Цочо Бояджиев, от които и до днес черпи вдъхновение.
Един от уроците, които научава е, че фотографията е общуване, отговор на личността спрямо провокациите на външния свят. Любимата й снимка е предстоящата. Има безброй снимки, които все още не е направила, и безброй дестинации, които иска да посети.
-Пътуваш много, това е другата ти страст. Ако можеше да се върнеш само на едно място от вече посетените, кое ще е то?
- Не може да е само едно. Имам няколко, на които ми е оставала част от сърцето. Това са места, на които сега, както си говорим, мога да стана и да тръгна, без багаж дори. В България това са Родопите, Странджа и навсякъде в този край. От по-далечните места е Хавана, там има един конкретен площад пред старата катедрала. Такова място е и катедралата Нотр Дам в Париж. За мен тя е апотеоз на човешките възможности.
Също едно много малко островче в океана, което е част от Бермудския триъгълник, нарича се Гранд Търк и е може би едно от най-особените места, на които съм била. С надморска височина 40 метра, дълъг около 10 километра и широк 3,5 километра. Прилича на гръб на костенурка. Изумително място.
Фотографията е убежището, в което Ивелина намира спокойствие и се отделя от света. В днешната агресивна среда на препускане към нова цел, желание и възможност според нея е все по-трудно да бъдем докоснати. Чрез фотографията обаче човек спира и може да се гледа в средата. Когато се отделиш от потока, сетивата ти се отварят. Това е едно от нещата, които това изкуство едновременно изисква и дава.
Умът й снима постоянно. Поставя ме някъде в пространството и създава композиции. Не й трябва фотоапарат. В чантата й задължително има компас, дървена лъжица и вилица, челник, малко ножче, комплект за почистване на фотоапарат и зарядно.
Търпението на близките й е причината да може да комбинира пътуванията и грижата за семейството - две наглед несъвместими неща. „Когато близките ти разберат, че това, което правиш те поддържа жив, вдъхновен и щастлив, те биха се съгласили."
Искам да чуя за някоя интересна история, с което леко я затруднявам - те са толкова много. Най-запомнящи се са тези, които я променят по някакъв начин, които я разтърсват. Като например, историята, когато романтичната й природа надделява над страха и тя живее пет дни в катун.
- Преди няколко години с една приятелка пътувахме през Странджа. Действието се развива по обяд, през юли в голяма жега. Минавахме през някакъв път, който беше много разбит и дълъг. Никаква кола не минава, пътят е тесен и осеян с дупки. Ние караме, сигналът на телефона се губи, никой не знае къде сме, и ние самите не знаем.
Отивахме към единствения действащ манастир в Странджа. След един завой на пътя изскачат двама роми. Единият възрастен, другият по-млад, а отстрани е сечището и два камиона, единият от които натоварен с дърва. Те ни помолиха да ги вземем и да ги закараме до селото им, което било на няколко километра.
В тази ситуация е нормално да се изплашиш, но в същото време гледаш хора, които се трудят и не можеш да им откажеш.
Качихме ги, дадохме им от храната ни, но се оказа, че те живеят в катун на няколкостотин метра от селото. Това беше съвсем ново за мен и веднага ги помолих да им отидем на гости. Моята романтична представа за руските цигани и любопитството ми в този момент надделяха над страха.
Влязохме в катуна, всички ни посрещнаха, почнахме да си говорим. В това време нашите нови познайници отидоха, всеки в своята палатка. След малко по-младият от тях ни повика. Отиваме към палатката и виждаме следната картина: той е седнал отпред на една малка масичка, а пред него сложени тиган с ядене и питка.
Той ни каза: „Вие ни дадохте от вашата храна, сега елате да ядете от нашия хляб." Питката беше изпечена от жена му. Там хлябът се пече в пепел. Седи този човек на масичката, а всички други от семейството стоят прави до един зад него! Седнали са само неговата майка и най-малкото дете, което му носи с една лейка вода.
След като мъжа, който изкарва прехраната на семейството, се нахрани, малкият седна на неговото място и, каквото беше останало, го изяде. Тази гледка, която вече можем да видим само в музеите и да четем за нея в разказите, ме порази. Това уважение на младите към старите беше изумително.
След това направих по-голямо изследване, отидох в катуна и пет дни живях там, за да видя начина на живот. Това са дървосекачески фамилии, които тръгват преди изгрев към сечището и се връщат вечер много изморени. Лягат си рано, организацията е много строга. Всяка палатка си има своя домакиня и свое огнище. Няма моменти, в които хората да се отдават на леност и забавления.
Един такъв обаче имаше. В една от вечерите Ангел, така се казва мъжът, изкарал оранжев фотьойл и го качил на баира. Отишъл с коня си там и седнал да наблюдава залеза на този фотьойл. Пушеше цигара. Това беше моментът на неговото уединение. Гледката беше като от филм на Кустурица. Уникално.
Ивелина казва, че може да ми разказва такива истории до безкрай. Смята, че й се случват, защото има искрен интерес към хората и подхожда към тях с голямо уважение.
"Любопитна съм с уважение, а не с цел атракция. Това те го усещат и вратите пред мен се отварят."
