В късната вечер на понеделник, 17-годишният Риаз А. пътува във влак в Южна Германия. Когато приближават Вюрцбург, тийнейджърът най-неочаквано вади брадва и нож и напада пътуващите във вагона.
Ранява петима души. Четирима от тях са в тежко състояние.
Риаз е непълнолетен, влязъл е в страната като бежанец от войната в Афганистан. Заради възрастта си е настанен при приемно семейство. След инцидента в стаята му е намерено знаме на Ислямска държава.
Свидетели казват, че по време на атаката е викал "Господ е Велик" - "Allahu akbar".
Терорист ли е Риаз?
Няма универсална дефиниция на тероризма - не само науката води дебат по въпроса, но и политиците, и криминалистите.
Обикновено за тероризъм се смята всяка форма на организирано насилие с цел политическа, религиозна или идеологическа промяна, извършено от неправителствени субекти.
По силата на това определение обаче нито атентаторът от Ница, който премаза с камиона си 84 души по време на честването на Националния празник на Франция, нито нападателят с брадвата от влака в Германия са терористи - по-скоро би трябвало да се смятат за побъркани нападатели.
Терорът от вчера обаче не е терорът от днес.
За разлика от "Червените бригади" през 70-те и 80-те, днес не всички атентати в Западния свят са предварително планирани, добре организирани или плод на групова дейност - нищо че след като веднъж са извършени, Ислямска държава незабавно ги рекламира като свои.
Често атентаторите действат сами, вдъхновени или заразени от пропагандата на терористите. Те смятат, че с един удар ще осмислят иначе мизерния си живот.
Границата между терориста и нападателя все повече се размива.
Изкушението в лицето на Ислямска държава е, че тя е насочена точно към такъв тип хора.
Всеки може да стане терорист - стига да е
достатъчно отчаян, нарцистичен или луд.
Същевременно атентаторите от типа "вълк-единак" са кошмар за службите за сигурност.
От тях не се изисква да са правоверни, да се боят от Аллах и да познават Шериата, нито да се откажат от порното, наркотиците или алкохола. Единственото, което трябва да правят, е да викат "Allahu akbar" по време на атаката.
Тези магически думи правят от нещастника терорист. За секунди той става обществен враг и спира да бъде анонимен провален тип.
"Ислямска държава" и джихадът са се превърнали в убежище за нестабилни хора, хора, които са на ръба и много искат да променят живота си.
Въпросът е как се предотвратява атака от човек, който почти няма контакт с екстремистка среда. Той не се координира с никого, освен със себе си. Вместо оръжия - използва предмети от всекидневния бит, вместо да планира нападението си с помощта на други хора - го осъществява сам.
Истината е: или имаш късмет, или се проваляш.
При хората, които действат сами, често липсват цели етапи от "нормалната" организация на една терористична операция - напр. дейности по разузнаване и превенция. За импулс на нападателите могат да послужат изказвания или действия, които чисто субективно са били възприети като противостоящи срещу Исляма.
През 2011 г. на летището във Франкфурт имаше атентат - извършителят Арди У. уби двама американски войници, след като малко преди това беше гледал филм за американски военни престъпления. Впоследствие, нападателят посочи, че филмът е причината за изблика на агресия.
Много от ислямистките самостоятелни атентатори действат изключително ирационално. Повечето от тях имат психически проблеми, най-често някаква форма на психоза. Докато при средностатистическите хора един на 100 страда от психоза, то изследване в Ессен, Германия, показва, че от 29 ислямисти - трима са имали психоза.
Екстремизмът и психическите болести са свързани. А пълни гаранции за сигурността няма.
На всеки ъгъл може да дебне психопат - тъкмо в това се изразава мечтата на "Ислямска държава". След всеки акт на насилие, извършен някъде, ИДИЛ обявява извършителя за войник на Халифата. Най-вероятно и насилниците биха искали точно това.
Терорът си е терор.
За обществото въпросът дали си има работа с болни или с промити мозъци има значение. Защото очевидно силите за сигурност не могат да се справят сами.
Границата между тероризма и акта на гняв се размива. Независимо как квалифицираме единичните случаи, такива като шофьорът на камиона от Ница или 17-годишният афганистанец с брадвата не могат да бъдат спрени.
