Високо и популярно сменят местата си

Пушкин е бил "рокзвезда" за времето си, а джазът, който днес е елитарен, някога е бил попмузика. А светът подобаващо изпрати и Маркес, това с Робин Уилямс е друга история, драма.

Арво Пярт го харесвам, но К. Пендерецки, ще ме извинявате, ама е "некъв ужас, некъв ад". Това трябва да си баш мазохист или лицемерен сноб, за да се правиш, че го харесваш. Ако ще е класика, да е нещо като Boccherini

Не мога да се съглася напълно с констатациите и изводите на проф. Дичев и си позволявам да изкажа мнението си като коментар на неговата статия, защото съм убеден, че тя е предназначена не за другите културни антрополози, за това си има специализирани издания, а за най-широка публика. Мога да твърдя, че познавам времето на младостта на г-н Дичев, защото съм горе-долу от същото поколение, от което е и той, и също така съм свидетел на промените които се случиха от онова време, та до днес. Не мога да се съглася, че бездуховността, (ако духовността се свързва с културното наследство, съхранявано, обогатявано и предавано от поколение на поколение), на която сме свидетели днес в нашата страна, е част от бездуховността на света. Че сме свидетели на световен „класически залез” на високата култура. Достатъчно е да прегледаме културните афиши на световните столици, за да се убедим в това. Не мога да се съглася, че сме свидетели на световна маргинализация на високата култура, че сме свидетели на няква екзотична субкултура на „хора с чудновати вкусове като, да речем, двойниците на Елвис”. Напротив, практическото приложение на високите технологии в аудио-визуалната техника разпространява в изключително качествени аудио/видео записи най-добрите изпълнения от световната симфонична и оперна музика, като най-налагаща се част от високата култура. Достатъчно е да отворим „you tube”.... (Ако нямаше проявен интерес, кой би си направил труда да ги качи там?) Няма да „открия Америка”, ако кажа, че високата култура никога не е била нещо, което да се харесва от пръв поглед на всички. И, че за да се докоснеш до нея е необходимо да направиш интелектуално усилие. И това усилие не е някакво начално „обучение”, един вид, научаваш азбуката на изкуството и ти става лесно по нататък. Независимо дали слушаш Моцарт или Пендерецки..... И най-вече степента на възприемането на едно произведение на високата култура зависи от нивото на „хуманизирането” на отделния индивид. И, че никога „високата култура” не е била „масова култура”. Ако това, което твърдя е вярно, то на преден план излиза възпитанието, което се случва само при налчие на примери за подражание, на авторитети, които са в кръга на подрастващите, които на свой ред да ги насочат и подкрепят по пътя към към образците на високата култура. И ако, няма такива авторитети, вездесъщата реклама им намира заместители – ролевите модели. Затова и една фолк „звезда” издигната до идол за младите хора ги „напътства” и „учи” какво да е тяхното поведение, как да се обличат, и, разбира се, кое в културата е ценно. Тя, интелекта на която, ако използваме скала от А до Я, е някъде към Ъ (ер голям).

Не съм съгласна със статията, по-скоро мисля като янаки - няма как високо и популярно да сменят местата си, тъй като популярното винаги е било предпочитано - по-достъпно е /на всякакво ниво/ и не е нужно особено замисляне. Има място и за двете, не е нужно да се отрича едното за сметка на другото. По въпроса на Дара, макар да не търсиш отговор: високо е онова изкуство, което има дързостта да те накара да му се възхитиш, осмисляйки го. Дали чрез създаден свят, дали чрез изящност на словото, дали по друг начин - това вече е особеност на съответния автор и произведение. По тази причина Джойс, който ми е непоносим, винаги ще буди моето възхищение с Одисей и аз ще му прощавам снобизма, егото и лудостта, заради великолепното му чувство за ирония и заради уникалния начин, по който буквално пресътворява езика. Разбира се, високото изкуство може да е и гротеска - по повод една дискусия за "Трудно е да бъдеш бог", се насилих, в съвсем буквален смисъл, да изгледам филма на Герман. Тричасово мъчение, разходка из кал, фекални маси, сперма и слуз. Човечеството в най-абсурдния и грозен вид, изведен до крайност /дали?/. Не бих повторила гледането никога, не бих и препоръчала филма /за изкушените от книгата - нищо общо/, но не мога да не се преклоня пред начина, по който Герман ми представя своето виждане, даже своето огромно предупреждение ... Някои приятели го определиха като депресарска интелектуална чекия, но колкото и да е отвратителен, с гигантските си символи и метафори, филмът е високо изкуство.

Би трябвало да сме благодарни на webcafe че предоставя „страниците” си на проф. Дичев за да ни въведе в теми, които не са политизирани, за да се разделим и противопоставим, а са свързани с нещо, което е от значение за всички нас – книгите, медиите, българската култура като цяло. Но прогнозите, които той прави за съдбата на традиционните книги и четенето, за съдбата на традиционната култура най-общо, са стряскащи, защото те са по-скоро диагноза – „диагнозата не е добра”, което е ефемизъм на категоричното – „изходът ще бъде летален”. Не се и съмнявам, че тези прогнози са плод на добросъвестно изследване на нагласата на представителна групи от хора към традиционната култура. На хора, които за да бъдат така радикални, до такава степен са пристрастени към комуникационните джаджи, до такава степен са обладани от прагматизма на деловия живот, че да не могат да се откъснат от тези си „ангажименти” и да се уединят някъде за час или два сами в компанията на една хубава книга, или да притихнат в тъмнината на оперната, концертната, или театралната зала и в продължение на два часа и половина да се оставят на магията на голямото изкуство. Да не говорим да се забравят до такава степен, че да се поддадат на изкушението да се потопят без да се съобразяват с времето „което е пари”, и без да премислят нещо в главите си, в очарованието на лятна нош със звезди и пълна луна. Впечатли ме някога един китайски йероглиф, който означава такова състояние. Той беше сложен знак, който включваше няколко по-прости, със значение: врата, човек, който почива и луна. Или разгадано – човек, лежи в стаята си и през вратата (прозорците са били покрити с намаслена хартия) е вперил поглед в луната, - състояние, в което ни докосва прозрението, че ние сме едно с вселената. Много се надявам тези прогнози да са работни хипотези, защото ако се сбъднат ще се сбъдне и антиутопията на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”, където един отхвърлен от обществото Дивак, чете Шекспир, влюбва се и на края си слага сам край на живота, защото не желае да живее в един свят на роботи.

Пастири, овце, жаби - какви са тези етикети, каво е това самочувствие? Всички артисти, и културни гении от високи до популярни творят и създават за слава и пари. Без нас "овцете", които да ги възхваляват и увековечават ще са неоправни безпътници. Независимо от индивидуалната им роля да издигат или свалят нравствени ценности, да манипулират обществено мнение или да внасят цвят, радост и усещане за пълнота в сивата действителност - те са тук в услуга на човечеството и без неговото одобрение са пепел като всички останали. Да не говорим, че всички избрали артистичното поприще извършват непроизводителен труд и зависят от нашите данъци и банкови сметки. Изкуството увяхва в една обедняла цивилизация, в някои сфери процесът е започнал.

„Не искам маргинализирането на високото изкуство да звучи катастрофично. Все повече се разраства сферата на онова, което наричаме култура - сфера на избор, творчество, вкус, индивидуализация, социална диференциация.” - ни казва проф. Дичев.. Така че няма място за притеснение, новото време носи със себе си нова философия на живота, която ще намери своите основания в една много по-широка сфера – „сфера на избор, творчество, вкус, индивидуализация, социална диференциация”. Достъпни за всички дейности, като „готвенето, боравенето с техниката, отглеждането на домашни любимци, туризма” ше бъдат признати за изкуство. Това е потвърждение на една печална, за света, който си отива от нас, констатация на Олдъс Хъксли още от преди 60 - 70 години: „Най-широко разпространената философия на живота престана да намира основата си в класическите духовни произведения и правила на аристократичното добро възпитание и сега се формира от авторите на рекламни текстове, които си поставят само една задача – да убедят всеки и всички да бъдат екстравертни и толкова алчни, колкото е възможно, защото само вечно недоволните от себе си хора са склонни към прекарване на времето си по безумен начин и са готови да похарчат пари за тези вещи, които рекламодателите желаят да продадат.” („Религия и темперамент“ – Олдъс Хъксли) Напълно разбирам Димитри Иванов, който по някакъв повод беше написал (ще цитирам по памет): „Всичко хубаво си отива от свят, за да няма, за какво да ни е мъчно, когато умрем.”

Цитатът от Олдъс Хъксли е от главата „Религия и темперамент” на „Вечната философия” (The Perennial Philosophy - Aldous L Huxley) - http://iztoknazapad.com/?page_id=1462