Основният проблем, според мен, е в евро-утопията на свят, където политическата власт вече няма да я има. Щяла да я замести икономиката, юридическите рамки и директиви, комисиите, които се събират отново и отново, за да отлагат проблемите.
Няма политици, има комисари; няма европейски граждани, има магистрали
Вижте само абсурда на предстоящия избор: казват ни, че избираме председателя на Европейската комисия, но всъщност по Лисабонския договор изборът ни само препоръчва на държавите, представени от Европейския съвет да се съобразят с изхода от гласуването.
Вероятно ще го направят, но не са задължени: преценки от типа на това дали един немец начело на комисията няма да уплаши по-малките страни и дали един люксембургец има достатъчна тежест остават на дневен ред. И така е с всичко: консенсус, баланси, тайнство.
Или вземете наболелия проблем - Украйна. Обикновено външната заплаха сплотява обществата, ражда лидерство. Логично би било да се актуализират наново идеите за европейска отбрана, например. Да се премисли в по-малко дипломатичен и повече политически ключ функцията на злополучната баронеса Аштън, върховен представител на ЕС за външната политика и сигурността.
Наместо това целият източен дебат се върти около тръби с газ
Нямам нищо против идеите за Европейски енергиен съюз, лансирани от поляците /макар че не разбирам какво в бъдеще ще попречи някой да поиска една агенция да купува на едро, примерно, банани за континента и да получава отстъпка/. Но първият рефлекс на една общност с инстинкт за самосъхранение трябваше да бъде въвеждане на механизъм за налагане на задължителни общи политически решения, не икономика.
Най-важната тема за готвеното Трансатлантическо споразумение за свободна търговия със САЩ отсъства не само от българския дебат - а това би било събитие, аналогично по важност на създаването на Общия пазар през 1957. За огромно мое учудване тя не се оказа разделяща и в Европа, като изключим някои леви, някои еколози.
Дали ще се снизят стандартите до най-малкото общо кратно или ще се вдигнат до най-доброто от двете страни? Дали мултинационалните компании ще получат предимства пред националните държави, как ще ни защищава от тях ЕС? Разширяването на всеки пазар води до увеличаване на благосъстоянието, но заедно с това до концентрации на богатство - и съответно до по-големи неравенства. Как може да се противостои на това? А засега работата намирисва на поредния експертен консенсус.
Структурен проблем на ЕС е, че той не знае до колко иска да е независим от САЩ. След като прие да живее под чадъра на НАТО, ако сега намери компромис за уеднаквяване на търговските и потребителски стандарти, какво следва - свободно движение на работна ръка? Твърд курс на долара към еврото?...
Според мен тенденцията е по-дълбока: глобализацията, реална и виртуална, прави така, че вече не съседстваме с онези, които физически са до нас
Германия е много повече съсед с Китай, отколкото с България, Франция се оказа неочаквано солидарна с Мали,откъдето взима ядреното си гориво, Англия не се е решила кой бряг на Атлантика й е по-близо. Има ли причина това задълбочаване на далечното съседстване да се преобърне?
Тъкмо обратното, все по-лесно ще става да се взаимодейства със страни и икономики на другата страна на глобуса, все по-нелепа ще изглежда фаталната териториална обвързаност на старата география.
Тогава защо ЕС?
В тази перспектива съюзът заприличва на богат комплекс от затворен тип, където основното е да не виждаш много съседите - най-много да размениш любезен поздрав през прозорчето на автомобила, докато отиваш да вършиш работа със съвсем други партньори. Чували ли сте за политически страсти при избор на мениджъра в затворен комплекс?
Разбирате защо интересът към евроизборите няма как да не спада: избори за аполитическо образование, това е „контрадицио ин адйекто".
На политическа заявка прилича само стратегията-камикадзе: отивам там, за да унищожа ЕС.
Все още забавна ни изглежда задаващата се сюрреалистична, пан-континентална шоупрограма. Не говоря за неофашистите, които рискуват да вземат 30% от местата в Европейския парламент, с тях вече свикнахме. Мислите, че Бареков с неговите безплатни таблети, "Народна република" и задължителна военна служба е единствен?
В Словакия имате партия на "Обикновените хора и независимите личности", в Гърция - на "Независимите гърци", в Чехия - "Зората на пряката демокрация" на японо-корейския бизнесмен Томио Окамура, в Италия се задават "Италиански братя".
Леко абсурдно е, че много от тези нови дясно-популистки формации търсят идентификация с британските тори (Консервативна партия), които са по традиция партия аристократична и надменна: вероятно си представят, че тя ще набира членове за еврогрупа /натам се целеше у нас Яне Янев, не знам дали го приобщиха/.
В Германия партията, наречена просто "Партията", следва Бепе Грило, поставяйки в програмата си искания като: "Да се учим от гърците". Полската "Вие сте на ход" пък стига до там, че се обявява за "провокативно проевропейска", т.е. на фона на неизброимите антиевропейски партии е решила, че е оригинално се оказва да си за ЕС.
Центърът на демокрацията си остана националната държава и, доколкото изобщо има евро-страсти, те са проекция на вътрешни проблеми
У нас целият сюжет се върти около това дали ще има предсрочни национални избори: към кого да "броим" БЦЦ, към ДПС+БСП или към опозицията? Но така е и в чужбина, евро-кариерата се смята за трета глуха, малко като да те пратят посланик.
Чудесен беше стремежът на "Зелените" да направят пан-европейска кампания. Помислете обаче как отзвуча тя в България, където зелените по някаква причина са десни - тутакси се появява друга зелена партия, която застава на позициите на социалната справедливост и цялата работа пак се обръща на Левски - ЦСКА.
Единият вариант, разбира се, са двете скорости: Еврозоната да се превръща в политическа общност, запазвайки по-хлабави връзки както с бедните роднини от изток, така и с либералните скептици от северозапад.
Другият - ами да приемем реалностите, да се откажем от така наречения общностен подход и да сведем ЕС до континентален сенат, където национални представители се пазарят за някакви работи. Боя се, че бедна и слаба държавица като България губи и в двата случая.
Третият? Ами някак магически комисарите да станат политици, магистралите да се превърнат в граждани.
