Правителството на коалицията „Южен поток" си отива и избухналите протести преди година имат решителна роля за това. Внезапното им избухване обърка властта и тя месеци наред не можа да намери начин да си върне инициативата и да възстанови контрол върху българската публичност.
Форсира канонада от безумия и полицейщина, които сринаха каквато и да било подкрепа и доведоха до изборната имплозия на евровота. Доведе до може би най-мащабното прегрупиране на наличния корпоративен социално-икономически ресурс в най-новата история на страната.
Седмиците на публична безпомощност бяха заменени с тотална публична война с армии от тролове, шпицкоманди с опорни точки, които вършееха онлайн и офлайн. Срещу един говорител на протеста, излизаха по четирима. Срещу една теза, излизаха четири контри. Напразно, една година и няколко милиарда по-късно циркът се разпадна.
Мнозинството си отива и заради още три неща
Очаквано едно от тях е напълно безконтролната лакомия, която от самото начало бе негов символ. Нейното развихряне бе достатъчно очевидно.
Успешното сваляне на автократа Виктор Янукович и руската агресия са не по-маловажен фактор. Анексирането на Крим върна стратегическото в мисленето на Запада и внезапно уж завършения геополитически преход се оказа на карта и доведе до следваща вълна от развитие на неговия ангажимент в региона.
Каскадното спиране на европейските фондове сви окончателно перспективата пред мнозинството. Комбинацията от административна безпомощност и политическа арогантност не просто заплаши да повтори знаковото спиране от 2008 година, а на практика сложи въпросителна пред самия бюджет на страната. Възможността от постоянно нарастващи спирания на средства, глоби и покривания с национални средства на „финансовите корекции" де факто подкопа цялата финансова рамка пред управляващите.
Във вътрешен план нещата са в рамките на очакваното
Реформаторският блок е закрепен, но е все още труден и небалансиран партиен сбор. Не успя да интегрира в себе си лица на протеста с автентични биографии, а голямата заявка за нова форма на политика през Гражданския съвет не сработи. Все пак, те успяха да възстановят поне частично социално-експертната мрежа около себе си, която отличава традиционната десница.
Едва година след началото на протестите се оформят нови партии, които се опитват да включат в българската политика по-ново поколение хора. Например, ДЕОС и донякъде създаващото се Движение за независима България. Евроизборите бяха референдум срещу правителството, но и тест за готовността на повече хора да подкрепят политическа промяна почти 12 месеца след големия социален взрив.
Резултатите не са впечатляващи. До голяма степен ГЕРБ продължават да не разбират по-дълбокия смисъл на случващото се.
Вътре в самото гражданско общество и особено в структурно отношение няма неочаквани скокове напред. През изминалата година не се появиха значими нови субекти, „Протестна мрежа" остана вярна на името си, тук - там имаше сравнително успешни общи усилия, например по въпросите на съдебната система.
В страната продължават да се развиват хубави микро-инициативи и мрежи за солидарност (дарителство, фондонабиране за малки местни инициативи и т.н.), но няма очевидна формула, по която да прераснат в по-системен натиск за промяна.
Между мързеливата и прихваната държава и тези инициативи зее пропаст, която се запълва изключително трудно. Превръщането на неправителствените организации в доставчици на услуги, което много от еврофондовете стимулират също ще си остане сериозен проблем през идните години.
Ясно е, че това е възможната скорост на промяна
Автентичната енергия на това недоволство прави чашата наполовина пълна, особено на фона на свирепата ярост и репресия, която се изсипа през последните 12 месеца. Както и очаквахме най-голямата полза от протеста е в по-общ, културен план, в бавното вкореняване на непримиримостта, в плавното преминаване от мобилизация към промяна.
Няма съмнение, че все повече хора все повече протестират и са готови да защитават правата си. В същото време, скоростта и ресурса за имитация и директна профанизация на гражданското и политическото е очевидно ускорено през изминалите месеци и това изисква и внимание и реакция.
Контрапротести, контраНПО-та, контранаблюдатели, контрамедии.... Затова възможното темпо на промяна няма да е достатъчно.
Все пак много от силуетите имат вече лица и движението им е по-видимо. Бързото превъртане на сценарии е индикатор, макар все още повече за неудобство, отколкото за отстъпление. Мрежите на членствата ни в ЕС и НАТО сработват макар и неравномерно, а страната има нужда от нова вълна от реформи, за да си гарантира окончателно мястото в Европа.
Затова тази събота не е единствено и само ден за чествания, а и ден на всички, които имат своите продължаващи съмнения за бъдещето, за способността ни колективно да променим начина, по който се управлява в страната, за устойчивостта на нашето недоволство.
Бавно и мъчително прохожда опита ни да променим собственото ни общество, мъчено от добре познатите ни ограничения. Гражданското общество в България получава важна, заслужена и знакова победа, но мисията е едва започната.
