Директна военна интервенция срещу Венецуела се очакваше от дълго време. Все пак от месеци насам в южния регион на Карибския басейн се трупаше американска военна сила, каквато никога досега не е имало.
Венецуела поне от ноември бе поставена под фактическа морска блокада, при която американските военноморски сили конфискуваха два петролни танкера и блокираха всички останали, влизащи или излизащи от страната.
Думите "смяна на режима" бяха навсякъде из медийното пространство, когато се споменаваше Венецуела.
В крайна сметка смяна на режима няма. Американците проведоха няколкочасова и неодобрена от Конгреса военна операция за залавянето на президента Николас Мадуро и съпругата му Силия Флорес. На последвалата конференция Тръмп оправда действията като целенасочена "правоприлагаща" операция за залавяне на "наркотерорист".
От тази перспектива за Белия дом операцията е чисто и просто залавяне на лидер на наркокартел, а не незаконно задържане на президент на суверенна държава. Още повече, че подобен прецедент има. През 1989 г. американската армия провежда сравнително сходна операция за ареста на панамския военен диктатор Мануел Нориега, който малко по-рано е обявил война на САЩ, а впоследствие е заловен и осъден от американския съд по обвинения в трафик на наркотици.
Само че тогава администрацията на Джордж Буш-старши подкрепя опозицията в Панама и поставя на власт Гилермо Ендара, спечелил по легитимен път президентски избори в същата година, които обаче са анулирани от Нориега.
Сега Тръмп отхвърли венецуелската опозиция. По време на пресконференция след провеждането на операцията той каза, че Съединените щати ще управляват страната, докато не се осъществи "безопасен преход" на властта.
Как ще я управляват, Тръмп така и не пояснява. Начело на Венецуела остават същият режим, същото управление и същите сили за сигурност. Няма и данни за останали американски войски на терен.
Засега американският президент със сигурност пренебрегва опозицията. По всички безпристрастни международни оценки опозиционният кандидат Едмундо Гонсалес Урутиа спечели президентските избори през 2024 г., явявайки се от името на прокудената Мария Корина Мачадо, която наскоро взе Нобелова награда за мир.
Вместо с тях Тръмп явно ще иска да работи с вицепрезидента на Мадуро - Делси Родригес. Очевидно за Белия дом тя е много по-прагматичен и удобен избор. Особено ако се окажат верни спекулациите и неофициалните информации, че по-рано е имало неформална среща между Родригес и американски представители, при която вицепрезидентът се е съгласила да бъде алтернатива.
Подобен сценарий би означавал, че свалянето на Мадуро по същество е преврат с вътрешна подкрепа.
Сега продължаващите заплахи на Тръмп за нови въздушни удари трябва да гарантират, че венецуелският режим ще действа в желаната от Вашингтон посока. Делси Родригес ще трябва да осигури лоялност, изразяваща се предимно в достъп до петролните ресурси на страната и завръщане на американската петролна индустрия като водещ фактор във Венецуела.
Ще трябва да прави каквото ѝ се каже, а не каквото биха искали венецуелците, които в мнозинството си гласуваха за опозицията през лятото на 2024 г.
Това е основното за Тръмп в случая, колкото и да говори за наркотероризъм и свалянето на незаконната диктатура. Венецуела нито е най-големият производител и разпространител на наркотици в Латинска Америка, доколкото Колумбия и Мексико са водещите сили в това отношение, нито пък венецуелският народ ще бъде "свободен", доколкото същият дълбоко корумпиран режим остава на власт.
В по-широк и дългосрочен план действията срещу Венецуела могат да имат много по-притеснителни последствия.
Вашингтон традиционно смятат Западното полукълбо за своя сфера на влияние. Не един преврат се е случвал с благословията на Вашингтон, а Тръмп неслучайно по време на пресконференцията си изтъкна доктрината "Мънро" - изолационистката геополитическа концепция, появила се в средата на XIX век, според която САЩ са единствената сила с право да упражнява влияние върху делата на държавите в Латинска Америка.
Водейки се от подобни принципи, американската външна политика често е била груба и то не само по отношение на тази част на света.
Действията срещу Венецуела обаче са първият случай от поне три десетилетия и края на Студената война, когато се извършва подобна военна интервенция без съгласуване с някой съюзник или дори собствения Конгрес. Даже зад крайно противоречивата инвазия в Ирак от 2003 г. стоеше цяла коалиция от държави, макар и да я нямаше подкрепата на ООН и НАТО.
В момента Тръмп използва правото на по-силния и малко по-малко връща международните отношения в състоянието, в което са били преди век - реалполитика, груба сила, суров прагматизъм и липса на морал, краткотрайни разбирателства между великите сили, ревизионизъм и краен национализъм.
С появата на ООН и края на Втората световна война се появяват надежди, че този модел ще остане завинаги в миналото. Създава се определена базова рамка на поведение в международната политика, разчитаща на многостранно сътрудничество, принципи, законност и идеали. Система, която съвсем не е перфектна, но все пак задава общи правила за всички.
С действия като това срещу Венецуела, постигнатото през последните осем десетилетия се потъпква, обезценява и унищожава.
Намесата по такъв начин, макар и срещу безкрайно корумпирано и престъпно управление, показва че Тръмп може да си позволи да действа по същия начин като други авторитарни лидери и диктатори. Така както Русия действа в Грузия, Сирия и Украйна.
Путин има моралното "право" да продължи войната си срещу Украйна, а пред Китай няма пречки да погледне към Тайван.
В този смисъл операцията срещу Мадуро не е просто регионален инцидент, а опасен прецедент. Тя показва, че правилата важат само докато са удобни на силните, а международното право има все по-малка стойност.
