В рамките на само 24 ч. правителството на САЩ взе две важни външнополитически решения, които макар и да имат някаква обосновка, идват в изненадващ момент - последните дни на Доналд Тръмп на власт.
Държавният секретар на САЩ Майк Помпео заяви, че ще включи Куба в списъка на държави, спонсориращи тероризъм. А в списъка на терористичните организации ще попаднат йеменските хути, ако последното бъде одобрено от Конгреса.
Сложните отношения на Щатите и Куба са сравнително ясни, но любопитна е ситуацията около йеменските бунтовници от организацията Ансар Аллах, познати още и като хути. В момента свързаното с Иран движение контролира половината територия на Йемен, включително столицата Сана. Срещу него действат силите на президента Абдрабух Мансур Хади, подкрепено от водената от Саудитска Арабия коалиция с участието на ОАЕ.
Войната, която продължава вече пет години, доведе и до подновяване на аспирациите за независимост на Южен Йемен и Аден.
В тази сложна ситуация решението на Вашингтон за хутите буди сериозни притеснения в ООН.
Страната е изправена пред безпрецедентна хуманитарна катастрофа, а милиони хора разчитат на държавни институции, контролирани именно от хутите, за да получават базови социални услуги. Ако те бъдат обявени за терористична организация, достъпът и доставките на хуманитарни помощи до тази територия (включително ключовото пристанище Ходейда) ще бъдат ограничени.
Часове след обявеното намерение за хутите Държавният департамент атакува и Куба, включвайки карибската страна в своя списък с държави, спонсориращи тероризъм. Причината е "продължаваща подкрепа за терористични актове, както и предоставяне на убежище за терористи".
Куба бе премахната от този списък през 2015 г. от администрацията на Барак Обама като стъпка за поетапно нормализиране на отношенията между двете държави.
През последните четири години обаче президентът Тръмп отмени много от действията на предишното управление и зае значително по-твърда позиция спрямо Хавана, връщайки стари икономически и търговски санкции.
Причина за това са не само обвиненията в тероризъм, но и тези в подкрепата на Куба за режима на Николас Мадуро във Венецуела, както и за предполагаеми атаки с електромагнитна радиация срещу американски и канадски дипломати.
И двете действия са част от поредицата външнополитически ходове, които Доналд Тръмп предприема в последните дни на своето президентство.
През уикенда бе обявено, че ще бъде спряна дългогодишната практика за ограничено контактуване между американски и тайвански официални лица. И докато решението бе радушно прието в Тайван, то по-скоро не носи никаква практическа полза, тъй като за администрацията на Тръмп не остава време да предприема каквито и да е дипломатически инициативи.
Друго такова действие бе поредната порция икономически санкции срещу Иран в първите дни от новата година. Този път бяха засегнати редица от фирми в стоманодобивната промишленост, която се счита за ключов сегмент от иранската икономика.
Някои от тези ходове - като този спрямо хутите - имат рационална обосновка и могат да изглеждат оправдани. Но странното е, че всички те се случват по-малко от две седмици преди влизането на Джо Байдън в Белия дом. И то при положение, че сегашната администрация е имала достатъчно време и поводи да вземе същите решения досега.
Очевидно е, че са насочени конкретно срещу Китай, Иран и Куба - все държави, за които бъдещият президент планира коренно различна политика спрямо Тръмп.
Очевидно е и нещо друго обаче - тяхната цел е не само да затвърдят досегашния външнополитически курс от последните четири години, но и да служат като заложени дипломатически мини, с които Байдън и следващият държавен секретар Антъни Блинкен да трябва да се справят.
Не че те не биха могли да отменят сегашните решения. Проблемът е в това, че новото правителство ще бъде изправено пред предизвикателството да доказва как режимът на Кастро и хутите са променили поведението си и следователно вече не трябва да бъдат считани за терористи.
При всяка една дискусия за Куба и Йемен администрацията на Байдън и демократите в Конгреса ще бъдат обвинявани в нерешителност спрямо тероризма. Съвсем сходна е и логиката по отношение на Китай и Иран.
Основният проблем в така създалата се ситуация не е толкова различията във външнополитическите възгледи на Тръмп и Байдън, колкото откровеният саботаж на работата на следващото правителство.
В този смисъл най-важната работа в последните месеци на едно демократично управление би трябвало да бъде осигуряването на плавен преход в предаването на властта, независимо от политическите или идеологическите противоречия. Така се гарантира поне минимална приемственост и последователност в дългосрочното определяне на държавните приоритети.
Текущите действия на Тръмп по принципа на "изгорената земя" изглеждат преди всичко като реваншизъм, заради загубените избори.
Той не просто ограничава възможностите за външнополитическо маневриране на своя наследник. Тръмп уронва престижа на САЩ и създава условия за дългосрочна ерозия на американските интереси.
