В края на февруари ще се навърши една година, откакто Русия започна своята широкомащабна военна кампания срещу Украйна. В отговор Западът наложи редица от санкции срещу Москва като опит да се изтощи руската икономика и да бъдат прекъснати източниците на финансиране за режима на Владимир Путин.
Трудно е да се каже до каква степен санкциите успяват да постигнат желания ефект, като оценките за тяхното влияние са различни. Според критиката те не само, че не принуждават Путин да се огъне, но и дестабилизират световната икономика.
Според други обаче е необходимо малко повече време преди да се усети пълният ефект от санкциите заради авторитарния характер на управлението в Русия. За разлика от демократичните управления, при диктатурите вземането на решения се осъществява от ограничен елит, чиято власт не зависи от изборни процеси и мнението на гражданите.
Без значение дали бързо или бавно работят санкциите, при всички положения Русия използва различни подходи, за да смекчи тяхното въздействие или да ги заобиколи.
Санкциите са най-общо казано са три вида - персонални, финансови и икономически. Първите са насочени най-вече срещу политическия и бизнес елит и са свързани с ограничения за пътуване, замразяване на активи в западни банкови институции и отнемане на имущество.
Вторият вид има за цел изваждане на Русия от световните финансови системи, докато третият е свързан с търговско ембарго върху износа на всякакви технологии към страната и забрана за купуване на руски природни ресурси.
Логично Москва предприе множество контрамерки скоро след като през 2014 г. бяха въведени първите санкции заради анексията на Крим. Още тогава правителството на Путин постави фокус върху така нареченото "импортозамещение" или политики в търговията и индустрията с цел да бъде намалена зависимостта от вноса и да се разчита предимно на собствено производство или на такова от близки страни като Беларус.
Това прие формата на 2,9 трилиона рубли (27 милиарда долара) инвестиции на правителството между 2015 и 2020 г. за програма за замяна на вноса, равняваща се на 1,4% от бюджетните разходи за периода. През последната година темповете се увеличават.
Проблемът е че политики като импортозамещението могат да бъдат ефективни в отрасли като хранителната промишленост, но не и в индустрията. Икономика с размера на руската трудно може да произвежда сложни и високотехнологични стоки сама. Или най-малкото ще бъдат нужни дълги години, преди да се достигне качеството на чуждото производство.
Например проучване на Института за икономическа политика "Гайдар" показва, че през 2021 г., година преди началото на войната и сегашното ниво на санкциите, около 81% от производителите казват, че не могат да намерят руски версии на вносни стоки, от които се нуждаят. Повече от половината не са доволни от качеството на местното производство.
Данни на друго проучване от Висшата школа по икономика в Москва показват, че през 2020 г. вносът формира 75% от продажбите на нехранителни потребителски стоки в руския пазар на дребно. За някои сектори делът е дори по-висок и достига до 86% при телекомуникационното оборудване.
Подобно е положението и при други сектори, като технологичните продукти са сред най-критичните стоки, отрязани от санкциите, включително полупроводници, чипове, компютри, лазери и сензори.
Това оказва съществено влияние върху автомобилната, самолетната, космическата и дори отбранителната индустрии, наред с много други.
Замяната на нискотехнологични продукти е възможна и сравнително лесно осъществима, тъй като не изисква много ноу-хау и инвестиции в проучвания и изследвания. Когато става въпрос за високи технологии обаче ситуацията е по-сложна, а отделянето на Русия от международните вериги на доставки ще бъде бавен и труден процес, изискващ време.
Нещо, което е ясно в Москва, и затова освен на импортозамещението се разчита и на диверсификация на търговско-икономическите отношения.
Икономически сили като Китай, Индия, Турция и дори Саудитска Арабия не подкрепиха западните санкции и вместо това използваха възможността да задълбочат своето търговско и финансово сътрудничество с Русия. Например Саудитска Арабия инвестира 500 милиона долара в руски енергийни компании малко след началото на войната през февруари миналата година.
Кремъл търси по-тесни финансови връзки в областта на сигурността и с други държави, споделящи враждебност към Запада като Иран, Северна Корея, Сирия, Венецуела и Куба.
Например Русия и Иран, която също е ударена от редица международни санкции и се намира в изолация, в момента изграждат съвместен 3000-километров икономически коридор от Източна Европа до Индийския океан на стойност 20-25 милиарда долара.
Идеята му е да свърже мрежа от сухопътни, речни, железопътни и морски маршрути, които започват от устието на река Дон в Азовско море, преминават през Кавказ и Каспийско море, за да пресекат цялата територия на Иран и да достигнат до пристанищата Бандар Абас и Чабахар на брега на Индийския океан.
Подобно задълбочаване на отношенията върви и с Китай.
Точно в навечерието на войната двете страни договориха ново стратегическо споразумение, което бе подпечатано от президентите Владимир Путин и Си Дзинпин в началото на февруари. То включва общо 15 договора в различни сфери - от търговия и нови технологии до миграционни политики, космос, изменението на климата и най-вече енергетика.
Очаква се скоро да се договори строежа на газопровода за "Силата на Сибир 2", който предвижда доставки на 50 млрд. куб. м газ годишно с идеята да замени прекъснатия проект "Северен поток 2" към Европа.
Междувременно вървят опитите за диверсификация на износа на петрол. Досега Европа бе най-големия клиент, но с началото на войната търговията на природен газ, петрол и други ресурси прекъсна.
Русия опитва да компенсира с намалени цени за износа на петрол към Китай, Турция и Индия, като през лятото е отбелязан ръст от 54% на износа в посока Азия, а данните на месец май показват 833 милиона евро приходи на ден в сравнение с 633 милиона за същия период на 2021 г.
Въпреки обявеното от Европейския съюз ембарго и ценовия таван върху вноса на суров петрол и петролни продукти, влязло в сила през декември, Брюксел все още не успява да санкционира гръцките корабни компании, които транспортират руски петрол до клиенти по целия свят. В момента те пренасят повече от 60% от руския морски износ на суровината.
Друг подход е пътуване без обявена дестинация за руските танкери, които често изчезват от системите за проследяване на кораби. Москва също така прикрива произхода на своя петрол и го представя с друг произход, разширява суаповите и бартерните сделки и използва криптовалути, за да заобиколя банковите ограничения.
Всичко това обаче изисква време.
Изграждането на нови вериги за доставки и финансови канали, както и намирането на нови търговски партньори не става бързо, особено в екстремните условия на война, когато необходимостта те поставя в неизгодна позиция за преговори и те принуждава да правиш отстъпки.
Видимо е, че към момента санкциите не принуждават Путин да се огъне и да спре агресията в Украйна. Те обаче поставят режима му под натиск и го принуждават да търси алтернативи, които могат да излязат скъпо в дългосрочен план.
