Конфликтът в Нагорни Карабах е толкова дълъг и объркан, че вече отдавна никой не знае кой е крив и кой - прав в него.
Шепата планинска земя в южната част на Кавказ, където обаче действат най-малко пет регионални и световни сили, отново стана център на насилие.
Това стана, след като на 19 септември президентът на Азербайджан Илхам Алиев обяви началото на "антитерористична операция" в населената с етнически арменци територия на Нагорни Карабах (Република Арцах) в частта, която остана неокупирана от Баку след войната от 2020 г.
Ден по-късно арменските власти в територията обявиха, че се предават, с което беше наложено и примирие, договорено с помощта на руските мироопазващи сили в региона.
Сегашната ескалация се случи заради твърдения на Баку, че Ереван подкрепя сепаратисти и терористи, докато арменците обвиняват Азербайджан, че през последните три години провежда системна политика на етническо прочистване.
Без съмнение текущата ситуация има връзка с войната в Украйна, като двата конфликта оказват пряко влияние един на друг. Най-малкото заради ролята на Русия и в двата.
Нещо повече - Кавказ е регион със стратегическо разположение между Европа и Азия и заради тази си роля привлича в конфликта участието на Турция, Иран, Франция, САЩ и дори Израел, което означава, че всеки нов трус в региона ще води до възможни промени на баланса на силите в Близкия изток.
Ситуацията е толкова сложна и заплетена, че в сравнение с нея войните на Балканите от 90-те години на миналия век сякаш приличат на дребни съседски дрязги.
Може да се каже, че корените на конфликта се крият в късогледата и абсолютно нефункционална методика на Съветския съюз за създаване на републики и автономни региони, без отчитане на културни, етнически и религиозни специфики на населенията.
Затова и непосредствено след разпада на СССР избухват редица регионални конфликти в постсъветското пространство.
В случая с Нагорни Карабах първата война между тях е в периода 1988-1994 година. Армения надделява и инициира референдум за независимост на областта и на картата се появява Република Арцах, чиято територия почти изцяло влиза в рамките на Азербайджан.
ООН и международната общност отхвърлят резултатите от вота, считайки Нагорни Карабах за територия на Азербайджан.
Така в рамките на три десетилетия конфликтът остава замразен, с дребни периодични ескалации по границите и масови прогонвания на азери от арменска територия.
За цялото това време опитите за международен контрол на конфликта и търсене на път за неговото разрешаване минават през Организацията за сигурност и сътрудничество на Европа и по-точно - нейната Минска група под председателство на САЩ, Франция и Русия.
Като основен брокер на сигурност в региона остава Москва. В продължение на дълги години Русия използва Нагорни Карабах като част от своята по-широка политика за поддържане на замразени конфликти в постъсвесткото пространство и създаване на сателитни републики с идеята те да служат като инструменти за прокарване на влияние и контрол.
Ереван влиза в орбитата на влияние на Русия, но не и Баку. Азербайджан има възможността да се възползва от приходите от богатите си залежи на петрол и газ, за да изгради силна и модерна армия.
Това се случва не без помощта на Турция, като президентите Реджеп Ердоган и Илхам Алиев изграждат изключително близки отношения на базата на общия тюркски произход и политиката за "един народ - две държави".
Междувременно Армения се превръща в държава без каквато и да е възможност за стратегическо маневриране и перманентна зависимост от благоразположението на Русия, с което Москва непрекъснато злоупотребява.
Така войната от 2020 година се оказва абсолютна катастрофа за Армения.
Азербайджанската армия надделява убедително и поема контрол над по-голямата част от Нагорни Карабах, използвайки турски военни технологии и ноу хау, докато Ереван и Степанакерт не получават никаква подкрепа от Русия.
Немалка роля за това има и правителството на Никол Пашинян, което дойде на власт след масови антиправителствени протести през 2018 година. Той опита да изгради по-силни връзки с Европейския съюз, но бе наказан за това от Москва.
Наскоро Пашинян дори каза, че разчитането на Русия като единствен източник за сигурност е "стратегическа грешка".
Преди месец пък арменската армия проведе на своя територия съвместни обучения с американски военни, които бяха остро критикувани от Кремъл.
Точно преди година се случи и последната по-сериозна ескалация, която много вероятно послужи като тест за реакцията на Русия в случай на следващ опит на Баку да окончателно да овладее областта.
Тогава Армения потърси помощ през доминираната от Русия Организация на договора за колективна сигурност (ОДКС), но така и не я получи. Капацитетът за руски отговор в района изглежда все повече ерозира с оглед на това какво се случва в Украйна и заетостта на армията там.
Map showing territory controlled by Armenia and by Azerbaijan in and around Nagorno-Karabakh since war between the two countries in 2020 #AFPgraphics pic.twitter.com/IC4JIkpXLf
— AFP News Agency (@AFP) September 19, 2023
След войната от 2022 година Арцах остана свързан с Армения чрез един-единствен път през така наречения Лачински коридор, който според примирието трябваше да бъде поставен под защитата на руски мироопазващи сили.
През последните месеци обаче Азербайджан блокира коридора необезпокоявано от Русия, изолирайки напълно Карабах от останалата част на света заради обвинения, че Армения не е изпълнила ангажимента си за изграждане на връзка през своята територия между Азербайджан и нейния етнически ексклав - Нахичеван.
Москва в момента няма много варианти за оказване на влияние и много ясно показа на Армения, че не може да се надява на сериозна подкрепа, освен да действа като посредник при капитулацията на Степанакерт.
Руските миротворци единствено помагат за евакуацията на цивилни, ОДКС мълчи, а единствената подкрепа за Ереван, извън обичайните международни призиви за деескалация, идва от Иран.
Там живеят между 15 и 20 милиона души с азерски произход, а Иран и Азербайджан имат силна културно-историческа и религиозна връзка. Въпреки това Баку и Техеран се считат за врагове.
Азербайджан обвинява Иран в употреба на шиизма за намеса във вътрешната политика, докато по обратна линия текат обвинения в подклаждане на азерски национализъм и провокации по отношение на мащабните антиправителствени протести от миналата година.
В чисто религиозно отношение режимът в Техеран разбира секуларния шиитски модел в Азербайджан като заплаха, която може да предостави политическа алтернатива не само за азерското малцинство, но и за всички шиити в държавата.
По тази причина Иран се чувства много по-удобно в контактите си с християнска Армения, отколкото с богат и конкурентоспособен светски Азербайджан.
Тук някъде се появява и интересната роля на Израел.
За Йерусалим Кавказ представлява едно удобно геостратегическо поле, откъдето би могъл да бъде оказван натиск върху Иран, а Азербайджан се явява естествен съюзник на базата на чистия прагматизъм.
По време на войната Израел осигури голям брой дронове за армията на Алиев, а в замяна получи много ползотворно сътрудничество с азерските служби за сигурност за достъп до разузнавателна информация и дори операции по северната граница на Иран.
Там със сигурност няма да искат да повтарят грешките отпреди три години. Неслучайно през последните няколко седмици Иран трупа военни сили по границата, а от Техеран предупредиха, че няма да бъде толерирана никаква "ционистка инициатива за промяна на границите в региона."
Какво следва оттук насетне?
Конкретната формулировка на споразумението за капитулация тепърва ще става ясна. Засега условията включват пълно разоръжаване и разпускане на армията на Нагорни Карабах, както и изтегляне на всички военни части на Армения от областта.
Два основни варианта стоят като потенциални възможности. Първият означава окупация на целия Нагорни Карабах и интегрирането му в границите на Азербайджан, докато вторият е свързан с оказване на пряк военен натиск върху арменците да осигурят достъп до прословутия коридор Мегри през тяхната област Сюник.
Той е важен, тъй като дава пряка сухопътна връзка между Азербайджан, Нахичеван и Турция.
Президентът Алиев неведнъж е заявявал намерението си да поеме контрол над цялата територия на Нагорни Карабах, а сега изглежда подходящ и удобен момент да го направи.
За него е ясно, че Русия много трудно ще се намеси заради собствения си буксуващ военен ангажимент в Украйна (Москва вече на два пъти подведе Ереван), а Европа може най-много да го смъмри с половин уста заради нарастващата роля на азерските енергийни доставки.
Вашингтон може да окаже точно толкова подкрепа на Армения, колкото и преди три години - никаква. В контекста на войната Украйна, този конфликт само може да подкопае Москва, което би било повече от добре за усилията на НАТО в Източна Европа.
Тук за съжаление трябва да отбележим, че Армения има нещастието да се намира в една изключително неизгодна позиция като държава, чийто единствен актив е нейната диаспора и нищо друго. В момента Ереван просто няма аргументите да откаже достъп до Мегри.
Голямата въпросителна е Иран и доколко там са склонни да се противопоставят на азреско-турското настъпление.
