Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Путин изпуска Централна Азия, а Китай и Турция дебнат зад гърба му

Украйна може и да не е единственият проблем за Путин Снимка: БГНЕС
Украйна може и да не е единственият проблем за Путин

Войната в Украйна не е единствената грижа за руския президент Владимир Путин.

С въвличането на Русия в нея, необходимостта от обявяване на мобилизация, макар и частична, и нуждата от инвестиране на повече и повече ресурси, започва да става все по-видимо, че способността на Москва да регулира конфликтите в постсъветското пространство избледнява.

Само за няколко дни през този месец станахме свидетели на нови сблъсъци между Азербайджан и Армения, ескалация на позабравения конфликт между Киргизстан и Таджикистан, както и едно интересно посещение в Казахстан на китайския президент Си Дзинпин.

Първо бяха събитията в Кавказ, за които Баку и Ереван взаимно се обвиниха. В резултат от тях в крайна сметка азербайджанската армия за първи път си позволи да напредне в територия на Армения, а не в оспорвания Нагорни Карабах, което струваше живота на няколкостотин войници от двете страни.

В деня, когато Баку и Ереван обявиха примирие (14 септември), започнаха сблъсъците между Киргизстан и Таджикистан, продължили 6 дни. Атаките на територията на Киргизстан оставиха най-малко 60 убити цивилни и военнослужещи и над 140 000 вътрешно разселени.

Министерството на външните работи на Таджикистан публикува изявление на 18 септември, в което съобщава за 35 загинали цивилни и военни от тяхна страна. В изявление, публикувано същия ден, киргизкото министерство на външните работи обвини таджикските власти в "планирана военна агресия".

Тази ескалация е нова за един стар, неразрешен конфликт. Както много подобни конфликти в постсъветското пространство, този е сложен и свързан с изкуствено създаване на граници от СССР.

Странната политика на Москва за поделяне на територията на единственото плодородно място в целия регион - Ферганската долина - води до създаването на една изключително сложна граница, наричана неслучайно от местните "шахматна дъска".

Освен че е дълга 984 километра, от които едва половината са демаркирани, тя очертава и няколко малки таджикски (и узбекистански) анклава на територията на Киргизстан. И двете страни имат териториални претенции, а като допълнение идва по-широкият конфликт за разпределение на оскъдните водни ресурси, където се намесва и Узбекистан.

За капак на всичко идват личните амбиции на таджикския президент Емомали Рахмон, който опитва да осигури предаването на властта към своя син, както и иредентския* популизъм на неговия киргизки колега Садир Джапаров.

Между тези две ескалации и без да е пряко свързано с тях китайският лидер Си Дзинпин направи първото си международно посещение от две години и половина не къде да е, а в Казахстан.

Страна, където в началото на годината президентът Касъм-Жомарт Токаев укрепи властта си и се отърва от влиянието на своя предшественик Нурсултан Назарбаев.

Това се случи не без руска подкрепа, но последните месеци може би са убедили Токаев, че Москва може би не е печеливша карта.

От една страна се наблюдава задълбочаване на икономическите връзки между Китай и Казахстан в контекста на мащабната китайска инициатива "Един пояс, един път", наред с мащабни инвестиции в казахстанския енергиен сектор.

В същото време Русия на два пъти през лятото блокира износа на казахстански петрол през своя територия, използвайки различни поводи, но по-вероятно е истинската причина да е отказът на Токаев да изрази твърда подкрепа за руските действия в Украйна.

До момента казахстанският президент е доста предпазлив в изявленията си по отношение на конфликта, предпочитайки да се обърне към Китай.

Нещо, което направи особено впечатление от визитата на Си, бе обещание за "решителна подкрепа за Казахстан в защитата на нейния суверенитет и териториална цялост" с ясно предупреждение срещу "намеса на всякакви сили във вътрешните работи на страната".

Вероятно не съвсем лек намек за евентуалната реакция, ако случайно някой някога в Москва реши, че 20-те процента руско говорящо население на Казахстан имат нужда от "освобождение".

През последните десетилетия може да се каже, че Пекин и Москва до известна степен си разделиха водещите роли в региона на Централна Азия. Китай се радваше на водеща икономическа позиция, а по въпросите за сигурността може да се каже, че отговорността попадаше в Русия чрез Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС).

Доверието в руския капацитет обаче изглежда ерозира с оглед на това какво се случва в Украйна и невъзможността да се постигнат първоначално обявените цели.

Ереван поиска подкрепа от ОДКС, но така и не я получи.

Тук за съжаление трябва да отбележим, че Армения има нещастието да се намира в една изключително неизгодна позиция като държава, чийто единствен актив е нейната диаспора и нищо друго.

Държавата е без каквато и да е възможност за стратегическо маневриране и перманентна зависимост от благоразположението на Русия, с което Москва непрекъснато злоупотребява от години. Нещо, което се видя пределно ясно във войната от 2020 г.

За разлика от Армения, Азербайджан е много по-ценен и богат партньор за всеки играч в региона, включително и за Русия. Затова в момента азербайджанският президент, Илхам Алиев, с подкрепата на Турция, си позволява да тества какъв ще е отговорът на Москва към сегашната ескалация.

Този отговор се оказа твърде вял, така че не би било учудващо скоро да има отново неизгодна за Армения война на фона на трудностите, които Русия изпитва в Украйна. Това отваря широко вратите на Турция към Кавказ и Централна Азия за сметка на Москва и Ереван.

Си Дзинпин и Касъм-Жомарт Токаев Снимка: БГНЕС
Си Дзинпин и Касъм-Жомарт Токаев

Малко по на изток Таджикистан и Киргизстан договориха примирие, но то изглежда по-скоро временно, като двете страни не дават признаци да се съобразяват особено много с Русия и опитват да действат единствено в рамките на интересите на собствените си правителства.

Тук намесата на Пекин е наложителна, имайки предвид, че и двете страни споделят общи граници с Китай, какъвто е и случаят с Казахстан.

Русия и Китай все още продължават да споделят много общи интереси в региона, най-вече по отношение на своята дълбока враждебност към опитите на Вашингтон и Брюксел да подкрепят местни продемократични движения, както и от възможността ислямистки радикалисти да използват региона като трамплин за операции срещу тях.

Нека само припомним, че размирната китайска провинция Синдзян, където оперират съюзниците на "Ал Кайда" от Туркестанската ислямска партия, граничи именно с Русия, Казахстан, Таджикистан и Киргизстан.

Така че невъзможността на Русия да поддържа реда и ангажиментите си в тази част от постсъветското пространство пряко засяга Пекин и нестабилност в региона лесно би могла да прелее и на китайска територия.

Ако силата и влиянието на Русия продължат да намаляват заради неуспехи в Украйна, Китай е логичният играч, който с радост ще се ангажира със запълването на отворилия се вакуум. 

_______________________________

*иредентизъм -  термин, с който се обозначават политически мотивирани цели за анексиране на чужди територии. Като оправдание обикновено се използват аргументи за лингвистично, историческо, расово или културно единство между населението в иредентистката държава и населението в целевите територии.

---
Присъединете се към групатa Webcafe.bg във Facebook за свежи истории през целия ден:

   

Най-четените