Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Отровният пояс" - как Артър Конан Дойл е виждал краят на човечеството

Откъс от романа, който за пръв път излиза на български Снимка: Сиела
Откъс от романа, който за пръв път излиза на български

Познаваме сър Артър Конан Дойл най-вече като създателя на Шерлок Холмс, но историите за блестящия детектив в никакъв случай не изчерпват таланта на писателя. Едно от най-големите доказателства за това е романът "Изгубеният свят", чиито главни герои се завръщат при българските читатели с неиздавана досега на български книга на Дойл.

"Отровният пояс" е история за апокалипсиса - внезапен, страховит и неизбежен. Не такъв, какъвто си го представяме днес, а какъвто фантазията на Дойл го е сътворила преди повече от век.

В основата на книгата е брилянтният, но противоречив учен Джордж Челинджър, който разбужда общественото внимание със статия, изпратена до "Таймс". Мистериозен космически облак е напът да обгърне слънчевата ни система, а Челинджър предрича, че това ще има катастрофални последици, които не могат да бъдат избегнати.

Тази ситуация застига не само професора, но и неговите добри приятели: журналиста Едуард Малоун, ловеца Джон Рокстън и вечно недоволният проф. Съмърли. В дома на Челинджър те се изправят пред неизбежното и осмислят смисъла на човешкото съществуване и осъзнаването, че ще наблюдават края на собствения си вид.

"Отровния пояс" излиза за пръв на български в луксозно издание с твърди корици. А из страниците на тази история Артър Конан Дойл ще ви представи своята визия за свършека на света, описана с богат език, за съжаление вече рядко срещан както в ежедневието, така дори и в литературата.

Откъс от "Отровният пояс" на сър Артър Конан Дойл:

Излизах от кабинета на редактора на новините, замислен за новото си поръчение, когато чух някой да ме вика от чакалнята на долния етаж. Беше момчето, което разнасяше телеграмите – носеше ми съобщение, препратено от дома ми

в Стретъм. Телеграмата бе изпратена от същия човек, който бяхме обсъждали, и в нея пишеше следното:

"Малоун, улица "Хил" 17, Стретъм. – Донеси кислород.

– Челинджър."

"Донеси кислород!" Професорът, доколкото си го спомнях, притежаваше слонско чувство за хумор и бе способен на възможно най-нескопосаните и недодялани шеги. Дали това не беше един от онези номера, които го караха да избухне в гръмогласен смях, така че очите му да изчезнат, с широко отворена уста и поклащаща се брада, напълно безразличен към заобикалящата го сериозност? Прехвърлих думите в ума си, но не ми хрумваше каквато и да било шега, свързана с тях. В такъв случай те несъмнено бяха кратко поръчение – макар и необикновено. Той беше последният

човек на света, с чиято изрична заръка не бих се съобразил.

Може би предстоеше някакъв химичен експеримент, може би... Е, не ми беше работа да се впускам в размишления относно причината, поради която го искаше. Трябваше да го набавя. Разполагах с почти час, докато трябваше да се кача на влака от гара "Виктория". Наех едно такси и след като взех адреса от телефонния указател, потеглих към компанията снабдител на цилиндри с кислород, която се намираше на улица "Оксфорд".

Когато пристигнах и стъпих на тротоара пред сградата, през вратата на предприятието излязоха двама младежи, понесли метален цилиндър, който с известни затруднения качиха в един автомобил. По петите ги следваше някакъв възрастен мъж, който ги хокаше и напътстваше с хрипкав, язвителен глас. Той се обърна към мен. Не бих могъл да сбъркам тези аскетични черти и тази козя брадичка. Това беше моят опърничав другар – професор Съмърли.

– Какво? – възкликна той. – Не ми казвайте, че и вие сте получили една от онези безумни телеграми за кислород?

Аз му я показах.

– Така значи. Аз също получих такава и доста се опъвах, преди да изпълня поръчението. Нашият добър приятел е – както винаги – невъзможен. Необходимостта от кислород не  би могла да е толкова спешна, че да му се наложи да изостави обичайните методи, с които се снабдява с него, и да посегне на времето на онези, които несъмнено са по-заети от него. Защо не си го поръча сам?

Успях единствено да предположа, че вероятно е искал да се сдобие с него веднага.

– Или така си е мислил, което е съвсем различно. Но вече е излишно да купувате допълнително, след като аз разполагам с това значително количество.

– Все пак, поради някаква причина, той сякаш иска и аз  да занеса кислород. Ще е по-сигурно да направя точно каквото ми е заръчал.

И така, въпреки многобройните възражения и оплаквания на Съмърли, закупих още един цилиндър, който бе поставен до другия в неговия автомобил, след като ми предложи да ме откара до гара "Виктория".

Най-четените