Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Лошата маса" - разказ от света на "Софийски магьосници"

Писателят Мартин Колев с нов подарък за читателите на Webcafe.bg
Писателят Мартин Колев с нов подарък за читателите на Webcafe.bg

Коледа е време за магия и писателят Мартин Колев добре знае това.

Вече три пъти той е потапял читателите в дебрите на една по-различна София с книгите от своята поредица "Софийски магьосници". Едноименното първо градско фентъзи с крими елементи беше последвано от продължението "Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа", а след това и от "Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша".

Сега, с намек за нещо предстоящо, Мартин Колев подарява специално на читателите на Webcafe.bg нов разказ от магическата си вселена:

"Скъпи вещици, магьосници и случайни,

Ето че наближи краят на тази година, която най-добронамерено ще нарека просто особена. Пожелавам ви един добър декември, пълен с топлина, светлина, грижа за околните и малки, но смислени чудеса. Надявам се, че Дядо Коледа ще донесе всичко, което сте си намислили! Моят скромен принос към купа с подаръци под елхата е този разказ. От него ще разберете в какво са се забъркали старите ни познайници след последната ни среща. Ако всичко върви по план, през 2021-ва ще се появи и четвъртата, последна книга от поредицата "Софийски магьосници". Празнувайте и се пазете!

Мартин Колев"

ЛОШАТА МАСА

(Разказ от света на "Софийски магьосници")

Ето го пак декември. Сграби града в кокалестата си прегръдка и скоро няма да я разхлаби. Всички улични животни изчезнаха някъде, а продавачите покриха тезгяхите с найлон. И хора, и сгради подгизнаха от ситния, безспирен дъжд, но от сняг все още нямаше и помен. Само нещо в резливия въздух току напомняше за далечния екот на стотици снежинки... Коледа наближаваше.

Вратата на "Гладната сврака" се отвори рязко. Двама души нахълтаха вътре, придружени от хладен вятър. Първият носеше рунтава жилетка, ръкавици без пръсти и колоритното прозвище Белота. В осанката му имаше нещо хем бохемско, хем клошарско. Той обаче изглеждаше като лачен новобогаташ в сравнение с другия ‒ мъж с прошарена брада и спешна нужда от насапунисване. Викаха му Трайо Вентролога и кръпките по палтото му бяха почти колкото белите петна в паметта му.

‒ А тъй! ‒ Белота потърка ръце доволно. ‒ Друго си е на топълко.

Любимата кръчма на поколения софийски магьосници пустееше. Камината припукваше сънено, а един неуверено левитиращ грамофон въртеше плоча на ФСБ.

Трайо се огледа наоколо.

‒ Ще ни изпъдят, ще видиш! Горгоната все вика, че гоня клиентелата.

‒ Глупости, пошегувала се е нещо! А и нея сега я няма.

Горгоната Глория бе строгата съдържателка на това изискано заведение. Белота пък бе най-редовният ѝ клиент, ако и не най-редовно плащащ сметките си. Той познаваше графика ѝ тъй добре, че напомняше на годеника ѝ ‒ един хрисим данъчен инспектор ‒ за по-важните дати.

‒ Сядай, сядай, никой няма да ни изгони! ‒ Белота се намести в един стол. ‒ Особено пък от тая маса...

Трайо пак се огледа и седна. Откъм входа долетя печален кучешки вой.

‒ Шшт, мълчи там! ‒ провикна се Трайо.

За разлика от другите магьосници, той нямаше един фамилиар, а цяла сюрия ‒ и все от породата "улична превъзходна". Те го следваха неотлъчно и сега шумно негодуваха, че са зарязани вън на дъжда. Все пак изтъкваха, че биха простили тази житейска несправедливост срещу някоя подхвърлена пилешка кълка.

‒ Е, няма как, захладня вече ‒ каза Белота, ‒ не става за кибичене по градинките...

‒ То мойта е ясна, ама ти какво си тръгнал да скиториш в дъжда?

‒ Еми няма как, бай Трайо ‒ патрулирам.

‒ А?!

‒ Патрулирам, бе! Откакто дойде тоя пуст демон, трябва да следим постоянно за нередности.

‒ Ах, да... ‒ Трайо присви очи и се загледа в далечината. ‒ Голяма напаст е тоя демон. Помня появата му тъй, сякаш беше вчера. Само че не беше вчера, а лятото на 76-а, баш в разгара на сезона. Цялата шайка бяхме в Созопол ‒ млади, пълни с живот и...

‒ Не, не, с друг демон го бъркаш.

‒ А можеш ли да им хванеш бройката? Докато победиш единия, и друг вече е изникнал на мястото му!

‒ Има нещо такова. Аз обаче ти говоря за тоя ‒ за Повелителя на сенките.

‒ Не съм чувал за никакъв Повелител на семките.

‒ Е как, то беше голяма история! Из града почнаха да изчезват магьосници. Някой излезе привечер да хвърли боклука и хоп ‒ ни следа от него повече! Маг-милицията уж диреше извършителя под дърво и камък, а все удряше... на камък. Случаите зачестиха, дори един от нашата шайка изчезна. Горкия Саабир... ‒ Белота поклати глава и след малко продължи: ‒ Накрая почнахме собствено разследване. Решихме, че е работа на здрачниците ‒ знаеш, те все се забъркват в разни съмнителни сделки...

‒ Ох, аз ли да не знам!

‒ Да, ама този път не бяха те. Нещо повече ‒ и от техните взеха да изчезват. Оказа се, че зад цялата работа стои демон! Атакуваше магьосниците и подчиняваше сенките им на волята си ‒ страшна работа. Ние обаче открихме скривалището му в една няма пряка в "Надежда". ‒ Белота видимо потрепери. ‒ Тежка битка беше. Валеше като из ведро, също като сега. Надали щяхме да спечелим, ако не беше Бриян...

‒ Кой е тоя?

‒ Е, как кой ‒ Бриян, знаеш го!

Трайо подбели очи, сякаш преглеждаше именния указател в главата си.

‒ Тоя ли, бе... Боян... Дамян... Петкан...

‒ Не, не... ‒ Белота реши да пробва друга тактика. ‒ Свилен поне го помниш, нали? Свилен Воев?

‒ Е, помня го, как да не го помня! Свястно момче е той.

‒ Ами на ‒ от него почна всичко. Пътувал си Свилен в трамвая и що да види ‒ едно хлапе преджобва пътниците. Ама не по старомодния начин, ами с магия, и то импровизирана! Пътниците го усетили и беж след него, ама Свилен, нали е добра душа, се притекъл на помощ. Хлапето се казвало Бриян Тенев и било непробуден маг от семейство на случайни ‒ някакъв куриоз пълен...

‒ Има ги всякакви.

‒ Обаче страшно талантлив! Учи заклинания за нула време, дори си съчинява собствени и още от първия опит влезе във Вътрешния град... И тъкмо си мислехме, че сме видели всичко, когато стана битката на "Дъждовна".

‒ И какво?

‒ Е, как какво ‒ Бриян излезе оглемаг!

‒ Огледален магьосник?! ‒ учуди се Трайо. ‒ Абсурд, тях отдавна ги няма вече! От поне сто-двеста години оглемаг не се е раждал.

‒ Ти вестници не четеш ли, бай Трайо? В "Магьосническо дело" се скъсаха да пишат за това.

Трайо понечи да отвърне, но занемя. Белота проследи погледа му и хлъцна от изненада. До масата стоеше момиче, излязло сякаш от филм на ужасите. Имаше дълга бяла риза и още по-бели боси крака. Лъскавата абаносова коса стигаше чак до пода, а от краищата ѝ се стичаше мътна вода.

Трайо посегна към джоба си с думите:

‒ Без бой се не давам!

‒ Опа! ‒ Белота стисна ръката му. ‒ Спокойно, бай Трайо, новата сервитьорка е това ‒ дошла е да вземе поръчката...

Момичето ги огледа подозрително и протегна напред въздългия си нокът.

‒ Ти си Трайо Вентролога. Шефката каза да не те пускам вътре.

‒ Спокойно, шефката ще се върне чак довечера ‒ заяви Белота.

‒ Откъде знаеш?

‒ Личи ти, че си нова. Днес е втората неделя от месеца.

‒ Е, и?

‒ Всяка втора неделя Глория се отдава на заслужена почивка ‒ прекарва целия следобед във "Финтифлюш" на "Дондуков", любимия ѝ салон за красота.

Сервитьорката се замисли. Нито Горгоната беше тук, нито клиенти имаше. А и тези бяха заели лошата маса, която все си стоеше празна. Намираше се точно между входа, откъдето лъхаше хладно, и района на тоалетните, който също не беше цвете за мирисане.

В крайна сметка тя рече:

‒ Добре тогава, какво ще бъде?

‒ Ха така! ‒ зарадва се Белота. ‒ Донеси ни две бирички, ако обичаш.

‒ Какви?

‒ Е, какви ‒ тъмни! Тъмни като сърцето на хлапак, обзаложил се да обходи гробището в полунощ...

Сервитьорката се подсмихна и тръгна към кухнята. След нея остана само продълговата локвичка. Трайо изчака да се отдалечи и промърмори:

‒ Какво е това чудо?!

‒ Не съм сигурен ‒ отвърна Белота. ‒ Привидение или жертва на проклятие... или може би юда.

‒ Боже, докъде я докарахме! Едно време само в Долна София се срещаха такива екземпляри.

‒ И тя е оттам. Напоследък се мъчим да закърпим отношенията с долните. Ние им пращаме провизии, те на нас ‒ някои по-безопасни случаи за работна ръка.

‒ Боже , боже ‒ повтори Трайо и почти се прекръсти.

‒ Но аз друго разказвах... Бриян победи Повелителя, но в битката загуби амулета си. Не му беше лесно ‒ трябваше да изучи наново цялото магьосническо изкуство. За щастие, си намери читава учителка, Буреносна.

‒ Знам я аз Буря, набори сме с нея. Бойна старица е тя!

‒ И още как ‒ бойна старица мъглица! Не само го изучи, но и му помогна да разкрие тайната на произхода си.

‒ Че нали бил от семейство на случайни?

‒ Да, ама не. Огледалната магия се смята за изгубена, нали? Е как тогаз някакъв случаен хлапак в трамвая ще излезе оглемаг? Нещо не се връзва. Бриян взе да чува насън един глас, който го упътваше към скришна врата... и всяка нощ се приближаваше все повече към нея... и тогава като стана една!

Белота удари по масата, за да придаде тежест на казаното. Ефектът проработи и Трайо извика:

‒ Каква?!

‒ Появиха се едни омагьосани книги игри, едни караконджули, дори змей!

‒ Там бях, страшна история...

‒ Къде си бил бе, Трайо? Както и да е, зад всичко това стоеше не друг, ами Варвара, злата сестра на Буря. Тя е една здрачница, отдавна прогонена от страната с прокуд-печат...

‒ Щом има прокуд-печат, не е на добре работата.

‒ Ама какво на добре ‒ направо ни разказа играта! Представяш ли си ‒ чак отне на сестра си най-скъпото, фамилиара ѝ...

Трайо закима замислено.

‒ Помня я тая котка, Жива се казваше. Още страдат хората по нея. Убитите хора не ги вълнуват толкоз, ама тая котка...

‒ Откъде си чул пък точно за това? ‒ учуди се Белота.

‒ Емиии, чувам и аз тук-там по нещо ‒ отвърна той загадъчно.

‒ Ех, опасен си, бай Трайо. Ама тая Варвара дори по-страшни неща стори. Използва мисловна магия, за да манипулира Плам ‒ момичето, по което Бриян хлътна... Горката Плам, какво ли стана с нея? ‒ Белота въздъхна прочувствено.‒ Във всеки случай Варвара успя да докопа това, което търсеше ‒ тайните записки на Налъмов. Казах, че Учителя Налъмов е прадядо на Бриян, нали?

‒ Бе... май да.

‒ Точно затова се стремеше Варвара към записките му. Голяма тайна криеха те ‒ местоположението на всички земни печати в страната! ‒ Белота така се увлече, че грабна една салфетка и начерта схема на събитията. ‒ Обаче Варвара не действаше сама ‒ о, не! И тя, и Повелителят на сенките бяха пратени от истинския виновник ‒ демон, наречен Гласа. Тоя проклетник искаше да изпочупи земни печати, а тогава нали знаеш какво следва?

‒ Е, знам, как да не знам! Чакай само да си припомня ‒ отвърна Трайо като на изпит. ‒ Значи, ако демон счупи всички печати, той ще успее да... таковата...

‒ Булото между измеренията ще се разкъса и демонската армия ще нахлуе тук необезпокоявана. А стане ли това... загубата ни е сигурна.

‒ Ей, само едно искат тия пусти демони!

‒ Такава им е природата, бай Трайо. За щастие, избегнахме катастрофата, поне засега ‒ последният печат оцеля. Добре че беше Свилен ‒ той по това време беше забегнал към Витоша и срещна там някакво вещерско сборище. От тях разбрахме за тая работа с печатите. Тихомълком Гласът беше успял да сбере цяла армия ‒ непокорни магове, както и невинни, подчинени на волята му. ‒ Белота потрепери. ‒ Неприятна история, още ми оставя горчив вкус в устата. Този също е горчив, ама пó се услажда...

Той надигна халбата си и отпи доволно. Никой не беше забелязал кога са пристигнали бирите. Трайо изтри пяната от брадата си и попита:

‒ Добре де, ами вий как го спасихте тоя печат?

‒ Не знам. Подозирам, че Налъмов има пръст в това ‒ все пак последният печат е до гроба му. Може би тоя небивал късмет е прощален дар от него, заветното му заклинание. ‒ Белота кимна към прозореца. ‒ Във всеки случай печатът сега е най-охраняваното място в страната. Чак Евромаг пратиха подкрепление, за да се уверят, че ще остане цял-целеничък.

‒ Значи всичко е наред ‒ заключи Трайо.

Белота поклати глава.

‒ Не е, бай Трайо. Булото между измеренията оцеля, но тук-таме се разпокъса. Вярно, демоните не могат да нахлуят, но нещо друго си проправи път...

‒ Нещо друго ли? И какво е то?

Белота отпи от бирата и се наведе напред.

‒ На никого нито дума, чуваш ли?

‒ Гроб съм!

‒ Чудовища, бай Трайо! ‒ прошепна Белота. ‒ Огромни, страховити чудовища, излезли сякаш от самото черво адово... Изникват най-ненадейно из цялата страна ‒ за щастие, на места без очевидци, дълбоко в планината... Все още удържаме присъствието им в тайна от случайните, но докога ‒ не знам.

‒ Ами... кои сте вие?

‒ Е как кои! ‒ Белота измъкна работната си карта и я показа. ‒ Ние сме най-новият свръхсекретен, ултракомпактен отряд на маг-милицията: ПОТОП. Пазители на Отечествените Територии от Отвъдно Присъствие. Всички сме вътре: аз, Иза, Свилен... Директно Ванина ни ръководи. Познаваш я Ванинчето, нали?

‒ Сещам се ‒ едно такова пълничко, тъмно момиче...

‒ Не, бай Трайо ‒ Ванина Харизанова, Висшата везница. След някакъв съвсем непредвидим развой на събитията тя сега ръководи цялата държава.

‒ И жена везница на всичкото отгоре! ‒ сащиса се Вентролога. Все пак едно бяха демони и чудовища от други измерения, съвсем друго ‒ жени на ръководни постове. ‒ А я кажи с тоя Братан какво стана?

‒ Бриян. И той се присъедини към ПОТОП, щом се върна от Граничните територии. Страшно е задобрял ‒ развива способностите си и дори вече отключи най-важната от тях. Има още да учи, но постоянно тренира. Дори вече се притеснявам за него ‒ една бира не излиза да изпие. ‒ Той изцъка с език. ‒ Тежък кръст носи той, спор няма...

‒ И каква е тая способност? ‒ полюбопитства Трайо. ‒ Най-важната?

‒ Е как ‒ способността, заради която демоните открай време ненавиждат огледални магьосници. Способността, която е спасявала света много пъти и се надяваме да го стори отново... Бриян може винаги когато си пожелае, да призове... ‒ Белота подскочи във въздуха. ‒ Леле, бай Трайооо...

‒ Какво?! ‒ Трайо посегна към амулета си.

‒ От работата ми звънят. ‒ Белота извади един античен мобилен телефон нокия 3310 и извика в слушалката: ‒ Да, слушам!... Нищо друго не казвай ‒ след малко съм там!

‒ Какво искат?

‒ Трябва да тръгвам веднага ‒ забелязали са чудовище във Видин!

Трайо скочи на крака:

‒ Ужас!

‒ Не, не, ти стой, бай Трайо, не ни трябваш! ‒ Белота опипа джобовете си и изсумтя: ‒ Ще кажеш на сервитьорката това да ми го пише на сметката, чу ли?

‒ Чух, чух... Айде, успех и ще разказваш после!

‒ Айде! Всичко ще ти кажа, като се видим следващия път ‒ от игла до конец.

Белота пресуши халбата си и побягна навън. Хладният зимен въздух понамирисваше на сняг.

Трайо въздъхна дълбоко и се протегна. Ненавиждаше зимата. Откъм вратата долетя жален вой.

‒ Добре де, добре ‒ промърмори Трайо и се огледа наоколо. ‒ Извинявайте, ама... да ви се намира случайно някое излишно пилешко бутче?

Най-четените