Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Животът на Кристо: свободен и преходен като изкуството му

Разлистваме биографията на артиста от бягството му от България до последните му дни в Ню Йорк Снимка: Getty Images
Разлистваме биографията на артиста от бягството му от България до последните му дни в Ню Йорк

"Аз съм артист, който е напълно ирационален, напълно безотговорен и абсолютно свободен", казва Христо Явашев - Кристо в своето последно интервю за CNN, преди да почине на 31 май.

Неговото изкуство предизвикваше толкова възхищение, колкото и полемика, но ще остане в историята тъкмо със своята смелост да бъде точно това, което е - на ръба на немислимото, което все пак се оказва възможно.

Това обаче едва ли щеше да е така, ако в него не се отразяваше и личната му история - днес си я припомняме и като урок за това как човек не трябва да спира да търси мястото си.

Габрово - София - Прага

"Идвам от българско семейство, емигрирало в Русия, което след това отново се връща в България. Една от моите баби е от Чехия. Единият ми брат (Анани Явашев - бел. р.) е филмов актьор, а другият (Стефан Явашев) - учен", разказва Кристо в интервю за Архивите на американското изкуство през 1973 г.

Той е роден през 1935 г. в Габрово, а по думите му семейството му е имало връзка с болшевиките през 20-те и 30-те, заради което цялото му юношество е било свързано с руската култура. Това е и причината на 15 години той все още да се чувства "ентусиазиран" и идеята за пропагандно изкуство да не го притеснява толкова много.

Когато по-късно влиза в Националната художествена академия в София, там учи и политическа икономика, история, анатомия (включително и чрез дисекция на трупове) и сценография.

Първата работа, с която някога изкарва пари, е да намира локации за снимките на български филми.

Той получава сценарии и започва по тях да търси подходящото място за определени сцени - улици, хълмове или извънградски пейзажи. Тази работа му харесва, но той чувства нужда да бъде по-свободен и да избяга от идеологическите ограничения, които непрекъснато среща.

"Исках да съм по-самостоятелен, да видя повече, да разбера нови неща и да се възползвам от шансовете, които ми дава животът", разказва той за решението си да емигрира.

Годината е бурната 1956-а, когато той отива да види роднини в Прага, но планът му всъщност е друг - да мине от другата страна на Желязната завеса. Единственият начин за това е да "откупиш главата си", както той се изразява, тоест да дадеш пари на служители от гарата, които да те пуснат да се скриеш във влак с дестинация на Запад.

Така той се оказва във вагон на Червения кръст, пълен с лекарства. В него има още около 20 души, повечето семейства, които също бягат.

Снимка: Getty Images

Кристо влиза във Виена, без обаче да говори нито един западен език. В началото там му помага български професор, който му намира клиенти за портрети и пейзажи. На тях той се подписва само с фамилията си - Явашев.

"Исках много да избегна бежанските лагери, затова веднага се записах в Художествената академия в класа на професор Андерсън. Така взех и студентски документи, с които можех да замина, и със спестените пари от портретите отидох в Женева".

В Швейцария той продължава да се препитава с портрети. Кристо изпълнява всякакви поръчки - понякога рисува в импресионистичен стил ала Моне, като кубист или напротив - с академичен реализъм.

"Всеки от портретите ми струваше около 600 долара, което беше евтино, но за мен това бяха много пари. Иначе ми се е налагало и да работя на автомивка и да мия чинии в ресторант, но тази работа отнемаше много от времето ми, докато портретите бяха доста по-бързи", разказва той и допълва, че за няколко месеца успява да спести достатъчно и така заминава в Париж.

Париж, Жан Клод и Ню Йорк

Всъщност тъкмо тази работа среща Кристо с неговата бъдеща съпруга и професионален партньор Жан-Клод. През октомври 1958 г. той за пръв път влиза в къщата на семейството, за да нарисува портрет на майка ѝ - Пресилда.

По онова време Жан-Клод вече има диплома по философия от университета в Тунис и предстои да се омъжи за друг човек. Кристо пък първо харесва сестра ѝ Джойс.

В биографичната книга на Бърт Черноу обаче двамата признават, че още тогава са започнали своята връзка, а макар Жан-Клод да се омъжва, тя се разделя със съпруга си веднага след медения им месец и се събира с Кристо, от когото вече чака дете. Синът им Кирил се ражда на 11 май 1960 г.

Кристо, Жан-Клод и синът им Кирил Снимка: Getty Images
Кристо, Жан-Клод и синът им Кирил

Желанието им да опаковат сгради също се ражда някъде по това време, докато те подготвят първата самостоятелна изложба на Кристо в Кьолн, на която той излага опаковани мебели и най-различни предмети от бита.

Двойката обаче копнее и за по-мащабни проекти и решава да се възползва от локацията и да подреди на пристанището в Кьолн инсталация от варели и хартиени ролки, които озаглавява Dockside Packages, Cologne Harbor.

През август обаче е издигната Берлинската стена и страхът от съветска инвазия кара Кристо и Жан-Клод да се върнат във Франция.

Там те подготвят и две от програмните си работи - манифеста "Проект за опакована обществена сграда", в който с фотомонтаж и текст заявяват каква ще бъде работата им занапред, както и "Желязна завеса" от 1962 г., когато те строят 4-метрова стена от варели на улица "Висконти" и блокират движението с часове, за да покажат протеста си срещу издигането на Берлинската стена.

Проектът "Желязната завеса" в Париж от 1962 г. Снимка: Instagram
Проектът "Желязната завеса" в Париж от 1962 г.

Призраците на съветските танкове обаче ги преследват непрекъснато и те решават да започнат живота си начисто и през 1964 г. се местят в Ню Йорк.

"Беше трудно за мен, все още нямах паспорт, имах само документ, според който бях "без гражданство", а българските бежанци тогава трябваше да чакат 14 години за документи. При това не в Ню Йорк, а във Франция", разказва Кристо в същото интервю за началото си в Щатите.

Тогава има и период, в който семейството първо живее в хотел, преди да се премести в изоставена сграда в Сохо, която остава студио и дом за двойката до края на живота им.

По онова време в квартала няма абсолютно нищо - нито транспорт, нито магазини. Това започва да се променя с така наречението A.I.R. - резиденции за артисти, които се нанасят в сградите, за да правят изкуство.

Кристо и Жан-Клод пък вече имат известно реноме заради предишните си проекти и през 1969 г. са поканени от колекционера Джон Калдор да опаковат крайбрежието на Литъл Бей в Сидни, Австралия.

Проектът е наблюдаван от пенсионирания майор от армията Ниниан Мелвил и включва 110 работници и 15 професионални планински алпинисти, които работят четири седмици под ръководството на Кристо и Жан-Клод.

Сред останалите инсталации на двойката тогава са и опакованият Музей за съвременно изкуство в Чикаго и галерията в Берн, а през 1972 г. те поставят и 400-метров плат, който покрива долината Рафъл в Колорадо.

През следващите години той и Жан-Клод обграждат и островите в залива Бискейн във Флорида и опаковат най-стария запазен мост над Сена в Париж - Пон Ньоф.

"Да работиш с предмет, голям или малък, както и с определено пространство, е да си като номад, да строиш палатка. Разбира се, опаковането е само някакво - как се казва на френски - "ecriture" (стил, почерк - б. пр.) и само това; да оставиш някакъв знак, да пишеш с нещо, да нарисуваш нещо, да оцветиш нещо. Всички обекти, които аз съм опаковал, са много разпознаваеми сами по себе си", разказва той.

По-късно в интервю за Le Figaro той допълва тази идея: "Искам да трансформирам предметите, да ги превръщам в архитектурни обекти, обекти на вдъхновение за артистите, в артистични обекти. Точка".

Идеята им да увият Райхстага идва още през 1971 г., когато те получават картичка от американския историк Майкъл Кълан, който им предлага да опаковат символичното седалище на германското правителство в тогавашния Западен Берлин.

През идните години двамата посещават Германия над 50 пъти, за да лобират лично за своята идея, но страната в края на 70-те е все още под френски, британски, американски и съветски контрол, пише сп. "Аполо".

Междувременно обаче Берлинската стена пада, а Германия най-накрая е обединена, което променя и идеята на проекта.

Кристо обаче добре си спомня как един ден те чакат обсъждането му в парламента, а той си представя как ще трябва да премахне всички чертежи от стената в студиото си и да ги смени с нещо друго.

Двойката все пак получава зелена светлина и започва опаковането си на 17 юни 1995 г.

Необходими са 100 000 кв.м. огнеупорна полипропиленова тъкан, покрита с алуминиев слой, и 15 км. въжета. Приблизително половин милион посетители са видели тази работа, преди германският парламент да започне завръщането си в сградата в Берлин, след като я напуска след Втората световна война.

Опакованият Райхстаг в Берлин през 1995 г. Снимка: Instagram
Опакованият Райхстаг в Берлин през 1995 г.

Всеки техен проект е разделен на "хардуерен" и "софтуерен" период. Първият включва проектирането и структурното планиране, докато вторият - набирането на екипа и фактическия "строеж" на проекта, както и финансирането му.

"Аз съм образован марксист", казва Кристо пред "Аполо" и допълва, че двойката използва винаги капиталистическата система - през всичките тези години сама е финансирала нещата си през своята корпорация, която поддържа чрез продажбата на рисунки и макети на проектите, които още не са реализирани.

Най-скъпото им произведение с Жан-Клод остава "Чадърите" в Япония и САЩ от 1991 г., когато те разполагат едновременно над 1300 чадъра в Калифорния и в оризова долина в японската провинция Ибараки, което тогава им струва над 30 милиона долара.

Последната работа, която те успяват да направят, преди Жан-Клод да почине, е "Портите" - инсталация от 37-километрови пътеки от оранжеви винилови порти в Сентръл Парк в Ню Йорк през 2005 г.

"Портите в Ню Йорк" през 2005 г. Снимка: Wikimedia Commons
"Портите в Ню Йорк" през 2005 г.

След смъртта на Жан-Клод през 2009 г., Кристо продължава да реализира общите им идеи.

"Плаващите кейове" в езерото Изео в Италия например са предвидени още през 1969 г., когато двамата за пръв път покриват масивен участък от австралийското крайбрежие.

Те обаче се материализираха едва през 2016 г., когато 220 000 полиетиленови кубове, покрити с плат и сглобени като мозайка, свързаха бреговете на островите Монте Изола и Сан Паоло.

Плаващите кейове/ Wikimedia Commons Снимка: Getty Images
Плаващите кейове/ Wikimedia Commons

Последната работа, която Кристо завеща на света, беше трапецовидната инсталацията "Мастаба" във водите на езерото Серпентин в лондонския Хайд Парк през 2018 г. Тя беше съставена от 7506 петролни варела, подредени и поддържани от стоманено скеле, с височина 20 метра и основа 30 на 40 метра.

Кристо планираше и да опакова Триумфалната арка през 2021 г.

За този проект той казваше, че ще завърши кръга на живота му - първо, защото там той е срещнал своята Жан-Клод, второ, защото двамата планират проекта още от 1962 г., но не се надяват някога да получат разрешение. Не на последно място, по него щяха да работят и инженери, помагали на двойката и по проекта за моста над Сена.

Кръгът обаче изглежда няма да се затвори напълно. В последното си интервю, което той дава за CNN, Кристо казва, че може би този проект ще е последният за него, "ако съм още жив да го видя".

Междувременно след смъртта си Кристо оставя и полемиката около работата му жива.

Той обаче сам е казвал в интервюта, че я намира за "ирационална и безполезна". Независимо от това как я оценяват хората, тя остава важна и заради нещо друго - с това, че показва нагледно как човек има свободата да реализира онова, за което мечтае. Стига обаче да не спира да вярва, че то е възможно.

Най-четените