Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Пауло Дибала и нещастието да си велика "десетка"

"Пауло си заслужи капитанската лента. Няма да се изненадам, ако в историята на Юве бъде запомнен наравно с Недвед, Трезеге и Каморанези", смята Джорджо Киелини. Снимка: Getty Images
"Пауло си заслужи капитанската лента. Няма да се изненадам, ако в историята на Юве бъде запомнен наравно с Недвед, Трезеге и Каморанези", смята Джорджо Киелини.

Пауло Дибала е най-нещастният играч на нашето време. От суперзвездите става въпрос. Не в смисъл на контузии или загубени финали и дори не защото той беше вторият аржентински Меси много преди изчезването на първия. Просто Дибала закъсня за ерата си.

Преди 30 години играта беше изпълнена с персонални сблъсъци и на свръзката между линиите, движението без топка и тем подобни съвременни неща не се обръщаше голямо внимание. Затова качествените "десетки" ярко се открояваха на терена. Те бяха натоварвани с най-отговорните задължения и често бяха по-важни даже от самите треньори. Най-добрите от тях превръщаха футбола в изкуство и продаваха билетите за него.

Играта на Дибала и името му щяха да са метафора за елегантност в онези години, но той се роди класическа "десетка" във времена, в които вече не се използват такива. И не е останало и помен от онази свобода и прошка за всичко, на която се радваха онези, които "рисуваха" на игрището преди. Останала е само високата летва на очакванията към малцината, притежаващи тази извънредна класа.

Това е трагедията на Пауло - да е виртуоз на изченал пост.

През тези 7-8 години, в които е в Европа, игра на какви ли не постове - основен нападател, изтеглен малко по-назад, фалшива "деветка", трекуартис и крило. Но никога не получи достатъчно свобода, за да бъде себе си. Във всичко това имаше само един истински плюс (без да броим таланта) - даде му се възможност да порасне по естествен начин. Месец по месец, година след година. Да има време да изживее и да преосмисли разочарованията. На моменти изглеждаше, че е готов да се предаде. Че няма да издържи на напрежението. Но на 26 вълшебникът си върна магията.

През този сезон аржентинецът е в стихията си. Единодушно е най-добрият в отбора, а в 12 мача в Калчото неговите голове и асистенции донесоха точки на Юве.

Възвърнатата му радост от играта съвпаднаха с назначаването на Маурицио Сари, но тази история не е за химията между играча и треньора.

Сари не се постара да си поблъска главата да му потърси най-подходящата роля. Нито пък блесна като мотиватор в отношенията си с аржентинеца. През лятото той дори изобщо не разчиташе на Дибала и за малко да го остави без картотека за Шампионската лига. Но Пауло така пасна на "сарибол" и така хармонично се вписа в схемата 4-3-1-2, че треньорът трябваше да преосмисли решението си. И сега футболистът е вероятно най-важната му единица в тима заедно с Кристиано Роналдо.

Сари иска от отбора да играе агресивно и да пресира масирано, когато изгуби топката. Наставникът предпочита "вертикалната" игра и нещата да се случват в половината на съперника. Затова никак не учудващо, че над 30 процента от притежанието на топката "бианконерите" осъществяват във финалната третина на полето в условията на сгъстена защита и малко пространства.

Нормално е повечето отбори на Ботуша да играят защитно срещу Юве. А това е вселената на Дибала.

Пауло не е достатъчно бърз и мощен физически, за да играе на голям периметър и да надбягва противниците си. Но притежава дрибъл, с който да излъже бранител и на площ, колкото носна кърпичка, както обичан да казват по-старите треньори у нас. Тесните пространства са напълно по вкуса му и увлича по няколко защитници. Често ги хваща в крачка и се възползва от това с голове и асистенции.

В допълнение, "сарибол" балансира двете парадоксални характеристики на аржентинеца. Самият играч говори за първата, като в същото време описва и проблема: "Имаше треньори, които ме караха да се движа по-малко и да чакам паса, но не мога. Имам нужда от топката в краката си. Трябва да я докосвам и да действам. Имам нужда постоянно да правя нещо - било удар, пас, финт. Това е необходимост за мен. Без топката съм загубен."

Второто се дължи на неговите качества. Пауло е ефективен само в близост до наказателното поле, където дрибълът и прецизният му удар носят най-много ползи на отбора.

Класическите "десетки" имаха пълната свобода, за да се справят с това противоречие, защото сами регулираха участието си в играта и често ги комбинираха - можеха да връзват играта в по-близост до центъра, а можеха да действат и изтеглени напред. Днес това е разрешено само на Меси.

Винаги и във всяка система Дибала беше ограничаван в едно от двете, но Сари намери решение. Дибала играе като втори нападател, но участва максимално в изграждането на атаката. Статистиките показват, че той никога не е играл с толкова много докосвания, колкото през този сезон. И затова толкова се набива на очи приносът му за тима.

"Сари вижда играта по-различно от Алегри - обяснява Дибала. - Повече харесвам настоящия футбол. Държим топката и създаваме положения. По всяко време мога да опитам нещо по-специално, нещо по-така. Защото знам, че скоро отново ще получа топката и ще ми се удаде шанс. Има мачове, в които създаваме по 20 положения и можете да си представите каква тръпка е това за един нападател. Отново се чувствам като важен играч. Играта в близост до противниковата врата ми помага", споделя звездата.

Системата на Сари позволява на Дибала да играе футбола си. Затова той е толкова стабилен и ефективен.

Но влиянието му не се ограничава само до голове и асистенции. Пауло лесно намира пространството между линиите, ангажира защитниците, отваря пространства за партньорите си и пробива коридорите за атаките. Той е изключително техничен и както вече отбелязахме, лесно контролира топката в сгъстените зони. Дългите му пасове са истинска наслада. Неговото движение и точност пък са най-надеждният вариант за непрекъснат контрол на топката.

"Дибала притежавa най-напредналото мислене за играта - заяви Даниле Адани, бивш защитник на Фиорентина и Интер. - Футболът му е лекция за всички съвременни "десетки".

Даниеле не открива топлата вода. Откакто пристигна в Европа през 2012-а, всички знаят, че Пауло е голям футболист. Но непостоянството бе прът в колелата на прогреса му. Неща от личния му живот му пречеха да се придържа към максимума си и в Юве дори бяха готови да се разделят с него. Но днес вече е по-зрял и улегнал. Знае какви грешки допусна в миналото и не иска да ги повтаря.

"Смирението и самочувствието са важни - споделя аржентинецът. - Не се мисля за най-добрия, но вярвам в себе си и знам, че имам какво да дам на отбора. Отбелязването на голове не ми е самоцел и не се опитвам да се надскачам и да правя невъзможното. Просто се опитвам да се забавлявам, В крайна сметка това е просто игра."

Пауло вече не гони невъзможни цели и не търси баланс между магията на класическата "десетка" и съвременните футболни реалности. Той вече не се опитва да бъде нито вторият Меси, нито новият Дел Пиерро - и в това ново състояние и нагласа се превърна в лидер на Юве.

"Моето разбиране за лидерство се промени. Чувствам се като важен играч, феновете и съотборници ме уважават, но не съм диктатор и не се опитвам да бъда такъв. Не е необходимо да викаш или да обиждаш някого, за да те уважават. Истинският лидер трябва да е позитивен. Важно е да разбираш кога и как да говориш със съотборниците си и кога е по-добре да замълчиш. Важно е да бъдеш себе си", обяснява Дибала.

А думите на легендата Джорджо Киелини са достойни за край. "Пауло си заслужи капитанската лента. Няма да се изненадам, ако в историята на Юве бъде запомнен наравно с Недвед, Трезеге и Каморанези."

Най-коментирани

Най-четените