Някакви си два наглед никакви мача от Шампионската лига ни върнаха в романтичните времена на футбола. Ще кажете: какви глупости са това, та дори не видяхме атракцията на Барса или магията на Юнайтед и Реал!?
Да, но в Милано и Валенсия футболът отново раздели на черни и бели краските, с които го описваме. Беше жив, пулсираше, играеха хора, а не машини.
Изцъкленият и арогантен Гатузо и грубият до лудост Фламини олицетвориха пак познатото лице от 80-те и 90-те на италианския футбол. Такъв го помним, нали? Царете на мръсните номера, които знаят как да изнервят и променят един мач, който не върви в тяхна полза. Почти го направиха пак със старите си трикове. След убийственото влизане срещу Чорлука, Милан се вдигна за най-силните си минути в мача. Насреща - Тотнъм. Романтичен и недодялан до прималяване. Пълен с млади и симпатични, но наивни играчи. Надиграли съперника и огънали се пред напора му след почивката.
Наивни, ама не този път. Това бе и убийственият английски отбор, който съсича съперника с една възможност, без да се подаде на провокациите. Това бе Ливърпул от 70-те и Юнайтед от края на 90-те. Сега в Северен Лондон ни чака най-задъхания реванш, слязъл от рафтовете с англо-италианска класика. Имаше един Милан преди двайсетина години, който можеше да навакса пасив срещу всеки и навсякъде- А дали този Милан го може?
Във Валенсия романтиката донесе ранен гол и футбол като от плейстейшън. Испанско тики-така, атаки, удари, красота. И после германецът стъпи здраво на краката си, отвърна и не допусна да бъде съборен. Да, с удар на испанец, но все пак Шалке си е типичният представител на Бундеслигата.
Това бе една вечер от добрия стар КЕШ, телепортирана в модерната и често твърде неинтересна Шампионската лига. Имаше футбол, какъвто обичаме и мразим (според това на кой стил сме фенове), имаше драма, искри и екшън.
А и най-хубавото остана за реваншите. Фаворити няма. Просто се наслаждавайте!
