Да се завърнеш в българския футбол. Някога това не звучеше като Божие наказание. Милиони "червени" сърца се разтуптяха заради Ицо, Емо, Любо, Данчо и Трифон, когато легендите отново стъпиха на "Армията". По сходен начин "сините" приветстваха обратно Наско, Гонзо, Бижутера.
Днес футболът ни меко казано не струва. Завръщанията - също. Само през настоящата седмица видяхме цели три. Но вместо да стоплят душите ни в зверския студ, те само добавиха нови щрихи към депресиращата картина.
Започна се с Владимир Гаджев. Капитан на Левски, дългогодишен национал. Човекът подписа предварителен договор с Кубан и замина при новия си отбор в Кипър. Но, нека си признаем - през цялото време ни глождеше някакво лошо предчувствие. Не смеехме да се зарадваме - сякаш сме намерили куфар с пари след гангстерска престрелка.
И наистина - фиаското не закъсня. В Кубан даже не знаели името на Гаджев, който си стоял в ресторанта вместо да тренира. "Трансферът" явно ще приключи с дело във ФИФА. Дори левскарите вече се смеят през сълзи - наричат го Владо Бумеранга. Той явно ще остане завинаги един от тях. Буквално.
После дойде ред на друг национал - Тодор Неделев. Преди години го изпратихме към Германия с надеждата, че сме открили новия Христо Стоичков. Сега Ботев си го прибира с надеждата, че не е загубил качествата си напълно.
Но истинско недоумение буди завръщането на Любо Пенев в Ловеч. Оставяме настрана парадокса, че изхвърлен от "А" група клуб назначава бивш национален селекционер. Тук думата е за самия Любо. Уж го търсеха клубове от Примера дивисион, уж бе само въпрос на време да повтори траекторията на Диего Симеоне, а ето че към днешна дата течението отново го достави под Покрития мост.
Така е - не всяко завръщане е носталгично и красиво. Просто понякога "назад" е единствената посока, в която можеш да поемеш.
