Появата на женска съдийска бригада на финала за Суперкупата на Европа не само обра вниманието от самия сблъсък, но за много хора оповести настъпването на нова ера във футбола. В навечерието и след двубоя всички обсъждаха Стефани Фрапар и асистентките й и се питаха дали това е началния залп за сериозна дамска инвазия в мъжкия футбол.
Трябва да се признае, че от маркетингова гледна точка УЕФА се справи блестящо – отзивите бяха възторжени: дори Юрген Клоп го игра кавалер и обяви, че ако неговият отбор бил играл на нивото, на което Фрапар е съдийствала, е щял да спечели с 6:0.
Ако обаче се абстрахираме от джентълментското отношение и тънките заигравки с равенството между половете и политическата коректност, цялата история твърде много намирисва. Реалността на стадиона в Истанбул бе размита по всички параграфи, а планираното настъпление на жените в мъжката игра повдига крайно неудобни въпроси за УЕФА и всички замесени.
Ще започнем със самото назначение на Фрапар и помощничките й. Исторически е заложено двубоят за Суперкупата на Европа да е един вид награда – присъжда се на рефер, който през последния сезон е доказал многократно, че е достоен за такъв мач. В тази връзка можем само да се досетим колко досадно, че и унизително, са се почувствали съдиите, попадащи в елитната група на арбитрите на УЕФА, когато са разбрали за назначението на дамското трио, съставено от французойките Стефани Фрапар и Мануела Николози и ирландката Мишел О'Нийл.
На всички тях (общо 26 топ-рефери от всички части на континента) директно им бе казано, че за да заслужиш Суперкупата, всъщност въобще не е необходимо да си се мъчил с тежки наряди в Шампионската лига или Лига Европа.
Не е нужно да си се потил на най-тежките стадиони из Европа, нито да се доказваш всеки уикенд в големите първенства, където едно отсъждане понякога определя в коя от двете посоки ще потекат милиони евро.
Вместо това е напълно достатъчно да свириш някой друг мач във френското първенство (при това не Пари СЖ – Марсилия, а Амиен – Страсбург), да оглавиш съдийската бригада на финала на женския мондиал и хоп – рязко политаш в небесата и получаваш наряд за сблъсъка между едни от най-добрите отбори в Англия и цяла Европа.
За какви заслуги? Ами за никакви. Единствено заради пола ти – само, защото си жена. Но за УЕФА (почти сигурно не по инициатива на шефа на европейския съдийски корпус Роберто Розети, а на самия президент Александър Чеферин или на някой от близкото му обкръжение) подобен рекламен ход е „гениален“ - ще привлечем допълнително внимание към мача, ще покажем колко силно се борим за равенството между половете и т.н. Ще оберем всички аплодисменти, фанфари, цветя...
Всичко това обаче значи, че генерално и безугледно е погазен базовия принцип на кариерното израстване и темповете на развитие на футболния съдия и осигуряването на усещане за справедливост в тази толкова важна футболна гилдия.
Означава и че УЕФА не се съобразява със собствените си правила във времена, в които контролът и мониторът на всички нива в играта са безмилостни. Достатъчно е да споменем тежките наказания за неспазване на финансовия феърплей или трансферните забрани, стоварили се върху редица от най-едрите клубове на континента напоследък.
Способна ли е обаче толкова „принципната“ УЕФА да обясни с какво мадам Фрапар превъзхожда унгареца Виктор Касай, холандеца Бьорн Кайперс или сънародника си Клемен Тюрпен, който в сряда й помагаше в ролята на видеоасистент (ВАР)? Абсолютно в нищо. Изборът обаче падна върху нея, а тази толкова необичайна и неочаквана акция сработи с успех. Феновете и журналистите обсъждаха в много по-малка степен мача, отколкото съдийката и помощничките й.
Дори пионерството на Фрапар обаче не е... пионерство. Тя съвсем не е първата жена, реферираща мъжки футбол на високо ниво.
Преди нея швейцарката Никол Петиня ръководи двубои от евротурнирите в началото на века и завърши кариерата си с 91 мача в елитната мъжка дивизия на Швейцария. Полицайката по професия Бибиана Щайнхаус пък в момента свири мачове от германската Първа Бундеслига.
Но и те, както и Фрапар, са изключения. Нито една от споменатите не е изминавала пътя от третата до елитната съдийска група на УЕФА. И е напълно непонятно за какво е необходимо изобщо да се катери тази трудна и стръмна стълба, след като можеш да получиш цял финал за Суперкупата на Европа, само защото си представител на нежния пол? Много сме любопитни дали сега ще има „ответна“ реакция – като например мъжки назначения на ключови мачове между женски отбори на клубно или национално ниво? И дамите вече си имат своя Шампионска лига и свой мондиал, но защо ли дълбоко се съмняваме това да се случи...
Ще е пресилено да окачествим Суперкупата на Европа като приятелски мач, но няма и как да го сравним с финал в евротурнирите.
И няма как да кажем, че двубой като този в Истанбул е в тежката категория. Но дори така, с ръка на сърцето, ще е доста пожелателно да оценим представянето на женската тройка като успешно – напук на възторжените комплименти от всички страни.
На тъч-линиите Николози и О'Нийл закъсняваха в доста ситуации и отчетливо се видя, че не смогват на мъжкото темпо. Фрапар пък направи три фрапантни грешки, които повлияха на изхода на мача. Още в петата минута тя не свири чиста дузпа за Ливърпул, след като играч на Челси спря топката с ръка в наказателното поле след изстрела на Мане. Едно на ръка, че ситуацията я видяха ясно и в ложите, но не и Фрапар; и по-важното – защо от ВАР-стаята не й сигнализираха? Отговорът е очевиден – за да не я компрометират. Защото е... жена. Което наистина е жалко – футболът се оказва заложник на равенството между половете.
Същото може да се каже и за дузпата в 101-вата минута, с която Челси изравни за 2:2 и докара нещата до... дузпи.
Дори да имаше някакъв контакт между нападателя на Челси и вратаря на Ливърпул, той бе минимален. Но отново – ни звук, ни стон от ВАР. И накрая – Адриан отрази последния изстрел от бялата точка, но откровено наруши новите правила, според които (поне) единият му крак трябва да е на голлинията. Вратарят на Ливърпул обаче скочи напред и донесе победата на отбора си. Но не и на справедливостта и морала.
Напук на това след двубоя Фрапар и колежките й бяха оценени високо – просто, защото оценките им бяха писани предварително. Те не бяха там, за да свирят мач, а да демонстрират претенциите на някои хора. Но крайният резултат бе като фалшиво изпълнение на неумел музикант, който всички тупат по рамото, само защото още е дете. Или инвалид. Или социално слаб. Или просто не е музикант.
Извинявайте, но нито мъжете, нито жените имат нужда от всичко това. Най-малко футболът.
