Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Трябват ли му женски съдии на мъжкия футбол?

Само да се досетим колко досадно, че и унизително, са се почувствали съдиите, попадащи в елитната група на арбитрите на УЕФА, когато са разбрали за назначението на дамското трио, съставено от французойките Стефани Фрапар и Мануела Николози и ирландката Мишел О'Нийл.
Само да се досетим колко досадно, че и унизително, са се почувствали съдиите, попадащи в елитната група на арбитрите на УЕФА, когато са разбрали за назначението на дамското трио, съставено от французойките Стефани Фрапар и Мануела Николози и ирландката Мишел О'Нийл.

Появата на женска съдийска бригада на финала за Суперкупата на Европа не само обра вниманието от самия сблъсък, но за много хора оповести настъпването на нова ера във футбола. В навечерието и след двубоя всички обсъждаха Стефани Фрапар и асистентките й и се питаха дали това е началния залп за сериозна дамска инвазия в мъжкия футбол.

Трябва да се признае, че от маркетингова гледна точка УЕФА се справи блестящо – отзивите бяха възторжени: дори Юрген Клоп го игра кавалер и обяви, че ако неговият отбор бил играл на нивото, на което Фрапар е съдийствала, е щял да спечели с 6:0.

Ако обаче се абстрахираме от джентълментското отношение и тънките заигравки с равенството между половете и политическата коректност, цялата история твърде много намирисва. Реалността на стадиона в Истанбул бе размита по всички параграфи, а планираното настъпление на жените в мъжката игра повдига крайно неудобни въпроси за УЕФА и всички замесени.

Ще започнем със самото назначение на Фрапар и помощничките й. Исторически е заложено двубоят за Суперкупата на Европа да е един вид награда – присъжда се на рефер, който през последния сезон е доказал многократно, че е достоен за такъв мач. В тази връзка можем само да се досетим колко досадно, че и унизително, са се почувствали съдиите, попадащи в елитната група на арбитрите на УЕФА, когато са разбрали за назначението на дамското трио, съставено от французойките Стефани Фрапар и Мануела Николози и ирландката Мишел О'Нийл.

На всички тях (общо 26 топ-рефери от всички части на континента) директно им бе казано, че за да заслужиш Суперкупата, всъщност въобще не е необходимо да си се мъчил с тежки наряди в Шампионската лига или Лига Европа.

Не е нужно да си се потил на най-тежките стадиони из Европа, нито да се доказваш всеки уикенд в големите първенства, където едно отсъждане понякога определя в коя от двете посоки ще потекат милиони евро.

Вместо това е напълно достатъчно да свириш някой друг мач във френското първенство (при това не Пари СЖ – Марсилия, а Амиен – Страсбург), да оглавиш съдийската бригада на финала на женския мондиал и хоп – рязко политаш в небесата и получаваш наряд за сблъсъка между едни от най-добрите отбори в Англия и цяла Европа.

За какви заслуги? Ами за никакви. Единствено заради пола ти – само, защото си жена. Но за УЕФА (почти сигурно не по инициатива на шефа на европейския съдийски корпус Роберто Розети, а на самия президент Александър Чеферин или на някой от близкото му обкръжение) подобен рекламен ход е „гениален“ - ще привлечем допълнително внимание към мача, ще покажем колко силно се борим за равенството между половете и т.н. Ще оберем всички аплодисменти, фанфари, цветя...

Всичко това обаче значи, че генерално и безугледно е погазен базовия принцип на кариерното израстване и темповете на развитие на футболния съдия и осигуряването на усещане за справедливост в тази толкова важна футболна гилдия.

Означава и че УЕФА не се съобразява със собствените си правила във времена, в които контролът и мониторът на всички нива в играта са безмилостни. Достатъчно е да споменем тежките наказания за неспазване на финансовия феърплей или трансферните забрани, стоварили се върху редица от най-едрите клубове на континента напоследък.

Способна ли е обаче толкова „принципната“ УЕФА да обясни с какво мадам Фрапар превъзхожда унгареца Виктор Касай, холандеца Бьорн Кайперс или сънародника си Клемен Тюрпен, който в сряда й помагаше в ролята на видеоасистент (ВАР)? Абсолютно в нищо. Изборът обаче падна върху нея, а тази толкова необичайна и неочаквана акция сработи с успех. Феновете и журналистите обсъждаха в много по-малка степен мача, отколкото съдийката и помощничките й.

Дори пионерството на Фрапар обаче не е... пионерство. Тя съвсем не е първата жена, реферираща мъжки футбол на високо ниво.

Преди нея швейцарката Никол Петиня ръководи двубои от евротурнирите в началото на века и завърши кариерата си с 91 мача в елитната мъжка дивизия на Швейцария. Полицайката по професия Бибиана Щайнхаус пък в момента свири мачове от германската Първа Бундеслига.

Но и те, както и Фрапар, са изключения. Нито една от споменатите не е изминавала пътя от третата до елитната съдийска група на УЕФА. И е напълно непонятно за какво е необходимо изобщо да се катери тази трудна и стръмна стълба, след като можеш да получиш цял финал за Суперкупата на Европа, само защото си представител на нежния пол? Много сме любопитни  дали сега ще има „ответна“ реакция – като например мъжки назначения на ключови мачове между женски отбори на клубно или национално ниво? И дамите вече си имат своя Шампионска лига и свой мондиал, но защо ли дълбоко се съмняваме това да се случи...

Ще е пресилено да окачествим Суперкупата на Европа като приятелски мач, но няма и как да го сравним с финал в евротурнирите.

И няма как да кажем, че двубой като този в Истанбул е в тежката категория. Но дори така, с ръка на сърцето, ще е доста пожелателно да оценим представянето на женската тройка като успешно – напук на възторжените комплименти от всички страни.

На тъч-линиите Николози и О'Нийл закъсняваха в доста ситуации и отчетливо се видя, че не смогват на мъжкото темпо. Фрапар пък направи три фрапантни грешки, които повлияха на изхода на мача. Още в петата минута тя не свири чиста дузпа за Ливърпул, след като играч на Челси спря топката с ръка в наказателното поле след изстрела на Мане. Едно на ръка, че ситуацията я видяха ясно и в ложите, но не и Фрапар; и по-важното – защо от ВАР-стаята не й сигнализираха? Отговорът е очевиден – за да не я компрометират. Защото е... жена. Което наистина е жалко – футболът се оказва заложник на равенството между половете.

Същото може да се каже и за дузпата в 101-вата минута, с която Челси изравни за 2:2 и докара нещата до... дузпи.

Дори да имаше някакъв контакт между нападателя на Челси и вратаря на Ливърпул, той бе минимален. Но отново – ни звук, ни стон от ВАР. И накрая – Адриан отрази последния изстрел от бялата точка, но откровено наруши новите правила, според които (поне) единият му крак трябва да е на голлинията. Вратарят на Ливърпул обаче скочи напред и донесе победата на отбора си. Но не и на справедливостта и морала.

Напук на това след двубоя Фрапар и колежките й бяха оценени високо – просто, защото оценките им бяха писани предварително. Те не бяха там, за да свирят мач, а да демонстрират претенциите на някои хора. Но крайният резултат бе като фалшиво изпълнение на неумел музикант, който всички тупат по рамото, само защото още е дете. Или инвалид. Или социално слаб. Или просто не е музикант.

Извинявайте, но нито мъжете, нито жените имат нужда от всичко това. Най-малко футболът.

 

Най-четените