1992 година, "Уембли". Христо Стоичков току-що е спечелил КЕШ. Когато получава купата, сяда направо върху паравана в ложата на "Уембли". Току пред Нейно величество Елизабет ІІ. "Затова съм си аз. Седнах, където ми е мястото", гордее се Камата. Шортите му са потни, но как да му се сърдиш? Само аплодираш.
2015 година. Стадион "Металац" в Горни Милановац. Валери Божинов и Иван Бандаловски (също национали на България) скучаят, докато техният "Партизан" позорно губи с 0:1 от едноименния местен тим. Настанили са се на резервната скамейка и им хрумва нещо гениално - защо да не си направят селфи? От онези с нацупените устни и артритно закривените пръсти. Затова са си те. Седнали са, където им е мястото. Шортите им дори не са изпотени. Как да ги помилваш?
И все пак - братя сърби, простете им. Не ги бийте, не се възмущавайте. Просто ни ги върнете, защото се срамуваме. Ще си ги чакаме на Калотина. Късно е за превъзпитание, късно е за голям футбол.
Ясно е, че и тук ще забъркат познатата чорба от татуси и статуси. Но поне няма да се излагаме пред чужденците. Ясно е, че boji86 и bandalovski2 ще си търсят нови пейки още през зимната пауза. Редно е обаче да признаем провала си и да си ги приберем веднъж завинаги.
Върнете ни и Благо. По-добре с Есмер в манастир, отколкото с монета в Колизеума. Всъщност най-добре ни върнете всички. Наши са си и ще им сърбаме попарата. Вие не сте ни виновни за нищо.
Някога се гордеехме с мъжете, които покоряваха футболна Европа. Тези времена минаха и заминаха. Идва следващата реколта. Бог да ни е на помощ.
