В разправиите около изваждането на ЦСКА-София от Лига Европа в социалните мрежи можеха да се прочетат какви ли не безумия. „Заговор на БФС и УЕФА!”, „От коя Европа ни изхвърлят, от тази на престъпната шайка на Мишел Платини, ли?” и „Гавра с палача на европейски шампиони!”, това гласяха част от коментарите.
На нас, българите, все заговори ни се привиждат. Не от днес, не и от вчера.
Помните ли например как преди двайсетина години тогавашният треньор на Левски Вячеслав Грозни разкри някаква, ако не световна, то поне европейска конспирация срещу „сините”, след като паднаха от Копенхаген с 0:2 в София. А след него Тодор Батков направо пренесе лексиката от българските стадиони в Европа, като нарече съдията Майк Райли „бритиш хомосекшуъл”, за да го разберат по-добре в чужбина. Да не би случайно някой да се обърка при превода…
Българският запалянко упорито отказва да повярва точно до какво дередже е докаран футболът ни. И се залъгва със заговори, лъжливи обещания и спомени за стара слава.
За голямо съжаление, футболната ни нация днес е развила много сериозни комплекси. Цесекарите се бият в гърдите, че цяла Европа трябва да им има уважението заради това, че навремето са се справяли с Аякс, Нотингам Форест и Ливърпул. Почит и уважение, но оттогава минаха 30-40 години.
Същото е и с Левски, откъдето вече цяло десетилетие намилат за участието си в Шампионската лига с шестте загуби и головата разлика 1:17. А не толкова отдавна дори направиха някакви грандиозни чествания на 50-годишнината от дебюта си в турнирите на УЕФА.
Да не мислите, че някой в Европа въобще си спомня за това?
Още по-смешно е, когато стане въпрос за националния отбор на България.
За последните 15 години във важни квалификационни мачове сме побеждавали само три по-сносни отбора: Белгия (2:0, 2002 г.), Хърватия (2:0, 2002 г.) и Холандия (2:0, 2017 г.). Затова на всеки 17 ноември медиите тържествено отбелязват поредната годишнина от гола на Емо Костадинов срещу Франция на „Парк де пренс”. Ако не си спомняте, това беше през 1993 г. А по-старото поколение още пустосва онзи съдия Жоел Киню, задето не ни свирна още една дузпа срещу Италия в полуфинала на САЩ `94.
Всъщност това са комплексите на малките във футбола. Запалянковците от по-старото поколение днес са обречени да живеят само със спомени. А тези от по-новата генерация дори не са гледали в съзнателния си живот участие на България в големи футболни финали, както и някакво по-сносно представяне на ЦСКА и Левски в Европа. Е, гледали са Лудогорец, но това не ги грее. И правилно, всеки си държи първо на отбора.
Но вместо да погледне в собствената си градинка, комплексираната част от запалянковците търси врага отвън. Ако не е УЕФА, ще е Боби Михайлов или „Домуса”, както наричат Кирил Домусчиев. Човек може да си помисли, че УЕФА е заставила ЦСКА и Левски да хвърлят милиони на вятъра за некадърни футболисти, за да се докарат до това състояние. А да не би Боби да е пазил на вратата на Иртиш, Мура и Зимбру при последните „сини” и „червени” излагации в турнирите?
За „Домуса” е ясно – махнете Лудогорец от първенството и всичко си идва на мястото – едните са първи, другите втори, както си бяха свикнали години наред.
А истината е, че футболът ни е затънал в тежка посредственост. Нивото на ЦСКА-София е да бие Левски с три гола, което все пак е нещо. Защото на Левски нивото е да бие Верея, ама на дузпи.
За националния отбор пък трябва да се говори като за мъртвец, съдейки от последния мач с Беларус. Или добро, или нищо. Тоест, нищо. Освен ако сте достатъчно възрастни и още помните гола на Емо Костадинов.
Шалке, не Копенхаген.