Ако се доверим на старото клише, че щастието обича тишината, то всичко в националния отбор по волейбол след третата седмица на турнира Лига на нациите трябваше да бъде тип-топ. Но трябваше...
Равносметката дотук показа две победи, седем загуби и 14-о място за българите от общо 16 участника. Двата успеха дойдоха срещу абсолютните аутсайдери Нидерландия и Австралия. Това е сухата статистика.
Само преди няколко години подобни резултати щяха да станали повод за тежка критика, да се събира Управителен съвет на Федерацията, за да се търси изход от ситуацията. Или поне причините. Но по всичко личи, че всичко е точно.
Тъжната истина е, че националният отбор по волейбол тръгна по утъпкания път на футболните си другари. Където загубата се приема за нещо нормално, ние си следваме нашия път, но той ще е дълъг, малка страна сме, пък вижте другите, какво ни е наред в държавата, че това да е по-различно и куп други абсурдни оправдания, които втръснаха до болка на привържениците.
Не отваряме и дума за футболния отбор на Хърватия, която е с население от 4,5 млн. души или за волейболния или баскетболния тим на двумилионната Словения, че ще стане малко неудобно.
Оставяме настрана резултатите на волейболния отбор, за да стигнем до по-важното - защо се стигна до тях, защо селекционерът Пранди изглежда като човек без каквато и да е стратегия и беше ли взет оптималният състав на този турнир.
Още преди началото на състезанието се знаеше, че предвид олимпийската година част от отборите ще заложат на експериментални състави, което даваше чудесна възможност за вече не така плашещия тим на България да напомпа мускули и да даде добри резултати. Такава бе и заявката на Федерацията - отборът ще излиза за победа във всеки мач. Но списъкът със състава за турнира ясно показваше обратното - че отново ще бъдем в периферията.
След оттеглянето на капитана Виктор Йосифов и Теодор Салпаров, явния конфликт на Пранди с братя Братоеви и изключването на Николай Николов, бе ясно, че ще има промени. И ако за споменатите причината за оставането извън състава бе ясна, не бе отворена и дума за отсъствието на Николай и Розалин Пенчеви, вече със сериозен стаж в тима. Друг човек, който можеше да помогне на по-младите - центърът Теодор Тодоров, гледа децата си у дома и мачовете по телевизията. А когато изборът ти на играчи така или иначе е лимитиран, нямаш право да се откажеш и от тях. Или поне дължиш някакво обяснение на хората, които все още тръпнат с волейболната игра.
Ако някой се влачи на тренировка или не е мотивиран да носи фланелката на България, кажи го. Тогава и никой няма да ти се сърди и да задава въпроси. Полемиката не е излишна. Особено ако от нея излезе истината.
За липсата на стратегия, показателен е изборът на състав в мачовете с Италия и Иран, които в настоящата си формация бяха повече от преодолими. Успех срещу "адзурите" на волейбол винаги е ценен, пък било и срещу четвъртия им състав. Генерално, италианският селекционер на България пропусна възможността отборът ни да застане плътно зад тимовете, срещу които така или иначе през този сезон шансовете клонят към нула. Но спечелването на няколко двубоя, със сигурност, щеше да донесе и малко повече самочувствие на вече свикващите със загубите ни национали. Но тяхната вина е минимална, защото те са куклите в театъра.
Ако се върнем към аналогиите с футбола, Пранди трябва да отговори и на още един важен въпрос - истина ли е, че голяма част от новоповиканите играчи в тима са подписали договори с един италиански мениджър, приближен до селекционера? И дали това е в реда на нещата? Защото когато в тима попаднат момчета, които още не са се наложили дори в българското първенство, въпросите растат.
Но дано приликите с футбола спрат дотук. И да са плод само на критичното ми съзнание. Седемте милиона национални треньора на България вече са вирусолози. Дано Пранди оцени затишието.
