"Не мога да задраскам едно 40-годишно приятелство с лека ръка. Боби Михайлов няма да загуби конгрес с глас на Левски против него".
С това обяснение мажоритарният собственик и легенда на "сините" Наско Сираков аргументира подкрепата на клуба към Борислав Михайлов за президент на Българския футболен съюз.
Футболът ни може да приближава дъното, доказателствата за корупция, некадърност и незаинтересованост на ръководителите може да са пред очите ни, но нищо - приятели сме. Дружбата над всичко.
Тогава, през октомври миналата година, гласът на Левски можеше да преобърне резултата от изборите за президент на БФС. 40-годишното приятелство обаче наклони везните и Михайлов едвам задържа властта, за да продължи да управлява така, както сме свикнали.
Чудно какво ли щеше да представлява любимата игра у нас, ако не се крепеше на такъв тип дружби.
Целият български футбол в момента може да се разгледа като печална последица от подобни дългогодишни приятелства и оплетени интереси, които са омотали като с пипала популярния спорт и го теглят упорито надолу. Това са приятелствата, които трябва да рухнат, за да има българският футбол какъвто и да е шанс да промени посоката си на развитие.
Присъствието на Николай Михайлов в Левски в настоящото му състояние също трябва да е свързано с 40-годишното приятелство. Не се забелязва друга причина синът на президента да е толкова дълго търпян на "Герена" (други приятелства пък го крепят в националния отбор).
34-годишният вратар отдавна е извън най-добрата си форма, не само във физически аспект. Понатежалият и тромав страж е бомба със закъснител, готова да гръмне в най-неподходящите моменти - като например, пред препълнените трибуни на "Георги Аспарухов" в мач срещу невзрачен съперник, който безпроблемно би бил победен, ако не се допускат някакви покъртителни издънки.
Разбира се, би било несправедливо да се обвинява само Михайлов за кошмара на "Герена" срещу Хамрун Спартанс в четвъртък вечер.
Левски можеше да си реши мача много по-рано срещу един отбор, който задължително трябваше да бъде преодолян - заради пълния стадион, заради успеха срещу доста по-силния ПАОК, заради фигурата на Станимир Стоилов, заради финансовите постъпления от класиране в следващия кръг.
Уви, пропуските на "сините" бяха нещо, което Стоилов и феновете очакваха. Още преди мачовете с Хамрун, треньорът подчерта, че завършващият пас и завършващият удар са големите слабости на неговия тим.
Левски обаче отбеляза късни голове и в двата мача и всичко се сведе до няколко момента, в които Михайлов, като капитан и лидер, трябваше да послужи за пример на съотборниците си. А направи точно обратното и провали усилията на всички, за да си вкара почти сам два гола - без да е създадено реално положение пред вратата му.
Така подемът на Левски в последната година беше жестоко прекършен. А за този период на "Герена" се случиха толкова хубави и смислени неща, колкото привържениците не бяха изживявали години наред. Не че Стоилов сглоби някакъв суперотбор, който е заиграл извънземен футбол. Но прогресът от завръщането на Мъри насам е огромен, феновете са обнадеждени, резултатите са налице.
За да се стигне въобще до отстраняване на съперник като ПАОК, беше спечелена Купата на България - е, вярно, не с Николай Михайлов на вратата, а със 17-годишния Пламен Андреев. На това момче сигурно му е рано да стъпи в европейските битки, но Левски направи избора да не търси опитен вратар за конкуренция на Михайлов и търпеливо да го чака да води битката с килограмите.
Резилът срещу малтийския Хамрун е директно следствие от клубната политика на приятелството.
Когато Михайлов направи онази ужасяваща грешка в Шампионската лига срещу Вердер през 2006 г., всички в "синия" лагер бяха длъжни да му простят. Защото това беше грешка на един талантлив вратар, чиято кариера все още беше пред него.
Гафовете срещу Хамрун са знак за нещо друго. Знак, че 40-годишното приятелство вече тежи твърде много на Левски и на целия български футбол. И е време то да спре да бъде определящо за клубните решения на "Герена".
