Парадоксално, но факт - в над стогодишната си история Левски и Славия са играли помежду си едва два финала за националната купа. На 9 май най-старите оцелели и до днес столични футболни отбора ще застанат за трети път в пряк двубой за трофея.
Дотук балансът от финалите е изцяло в полза на белите - три победи (две през 1943 г. и една през 1996 г.), при това все с резултат 1:0. Последният им двубой преди 22 години дори не завърши, тъй като Томас Лафчис изведи сините от терена четвърт час преди края.
За сметка на това финалният сблъсък от 1943 г. се явява един от върховете на футбола ни преди 9 септември.
Тогава, по време на Втората световна война, Левски и Славия са двата най-популярни столични отбора. Пет пъти шампиони на България, белите разполагат с отличен тим, воден от австрийския треньор Франц Кьолер и бившия им футболист Димитър Байкушев - Мими.
Наставник на левскарите пък е прочутият бивш нападател и голмайстор Асен Панчев. Дотук те имат три титли, последната спечелена в предишната 1942 г. Важно е да се каже, че футболистите и на двата отбора по онова време са мобилизирани заради войната. Славистите например служат в танковата бригада, и излизат само за мачовете.
Съперничеството между Левски и Славия в онези години наподобява това в днешното вечно дерби между сини и червени.
За всеки мач се говори седмици наред. Около игрището има огромни тълпи, а победителите и техните привърженици организират манифестация след мача по „Цар Освободител". Левскарите ходят закичени с жълти и червени карамфили, докато славистите си връзват бели ленти на ръцете с емблемата на отбора си. Еуфорията е била толкова голяма, че дори "Витоша се надигаше на пръсти, за да види кое чудо е събрало толкова много народ...", както пишат тогавашните вестници.
По онова време първенството се играе с първа фаза в няколко регионални дивизии, а след това най-добрите от тях отиват на директни елиминации.
Заради смъртта на цар Борис III полуфиналите през 1943 г. са отложени с близо месец.
В тях Левски печели две победи над Левски (Пловдив) с 3:1 и 2:1 и се класира за финала за титлата. Славия прави 1:1 в първия двубой с Ботев в Пловдив, но на реванша белите са безмилостни - 5:1.
Освен, че ще бъде обявен за държавен футболен първенец, бъдещият победител получава и един изключително ценен трофей. Това е Царската купа, подарена от Борис III за футболистите още през 1924 г. Затова спортна София тръпне в очакване да гледа двата финални мача, както е по регламент в онези години. Още повече, че за пръв път отборите на Левски и Славия застават един срещу друг в пряк дуел за най-високите отличия.
На 10 октомври, в 2:30 ч. следобед, съдията Боян Ангелов извежда двата отбора на стадион „Юнак" пред 12 000 зрители за първия финален дуел.
След 22 минути играта е спряна. Футболистите коленичат, а публиката става на крака, за да почете паметта на царя.
Преди почивката по-добър е Левски, но вратарят на белите Димитър Антонов - Гробаря пази като лъв. Славия стига до победата след антракта, когато Манол Николов вкарва „един рядко красив гол" по данни на вестник „Спортъ".
След мача пред стадиона са паркирани три лимузини, окичени с цветя и знаменца на белия тим. В тях ще бъдат натоварени победителите, за да ги закарат до стадиона им край Руски паметник. „В колите има по една бутилка шампанско „Медицинал" и по една блондинка за услужване", долага още „Спортъ", без да уточнява в какво точно се изразява „услужването".
Вторият мач остава в историята като най-касовият в предвоенната ни футболна история.
Продадени са общо 12 000 билета, отделно пускат 1500 гратиса за големци и важни персони. Приходът от 766 250 лева е определен като рекорден.
Отвсякъде валят прогнози за крайния резултат. Пред „Славянска беседа" унгарският специалист Молнар, който работи с националния ни отбор, предвижда: „Славия кампион!" Шефовете на Левски - съдържателят на мандра Стоян Реджов и колбасарят Христо Докузанов обаче опонират, че маджаринът греши. Видният славист капитан Борис Маринов, командир на танковата бригада, мъдро заявява: „Човек предполага, Бог разполага, но и топката се върти..."
Радио „София" изпраща на „Юнак" репортажната си кола, за да предава играта пряко в ефир. В ложата на „циментовата трибуна" е вътрешният министър Дочо Христов.
След изпълнението на „Шуми Марица" капитанът на славистите Георги Китанов казва на своите: „Напред, юнаци!" Щурмът на белите се увенчава с гол на Александър Попов - Врабчо още в 16 минута. Левски, който вече няма какво да губи, се хвърля в бесни атаки. Трябват му най-малко два гола, за да се стигне до трети двубой.
В средата на второто полувреме е отсъдена дузпа за синьо-белия тим. Отговорността поема Васил Спасов - Валяка. Димитър Антонов - Гробаря обаче спасява удара му с фантастичен плонж. До края Славия удържа аванса си и триумфира като победител, за втори път с 1:0. „Великият мач завършва. Българският футбол има нов носител на Височайшата купа и държавен първенец за 1943 г. Това е белият отбор на Славия!", задъхано пише „Спортъ".
В двата лагера цари различно настроение. Славистите се прегръщат от радост, а малко по-късно началникът на военното училище генерал Сапунджиев връчва тържествено Царската купа на капитана им Георги Китанов.
Победното шествие на белите тръгва от „Юнак" с лимузините, блондинките, шампанското и всички запалянковци, за да завърши с голям банкет в ресторант „Южна лоза".
В това време в съблекалнята на „Левски" цари гробовна тишина. Шефовете предвидливо са се скрили, за да избягат от журналистите. Отпред огромна група техни привърженици недоволстват срещу „бунгурската игра" (мърлява). Прочутият спортен деец Пею Въжаров хвърля вината върху...каскета на вратаря им Ради Мазников. На карък бил, носел лош късмет. Самият Въжаров се хвали още, че е спечелил бас за крайния резултат срещу Мазников, а със спечеленото щял да ощастливи играчите на Славия.
Какво се случва след този финал с Царската купа?
През следващата 1944 г. първенството не завършва и трофеят остава при белите. По обясними причини славистите не парадират с купата. Ръководители и дейци на клуба си я предават тихомълком един на друг, крият я по тавани, мазета и чекмеджета.
След 10 ноември трофеят е върнат във витрината на клуба, но през през есента на 1991 г. изчезва мистериозно точно след мачовете за Купата на УЕФА с испанския Осасуна. Първоначално мълвата гласи, че тогавашният шеф на белите Божидар Григоров е изнесъл реликвата на испанска земя и я предложил за продажба на бившия цар Симеон II. Величеството обаче уж отказало. Други казват, че Григоров продал трофея на частен колекционер в Мадрид или Истанбул срещу шестцифрена сума в долари.
На въпроса къде е купата самият Григоров отговаря: „Аз като бивш комсомолски секретар съм я скрил на сигурно място, защото се навъдиха много айдуци".
Оказва се, че държал трофея на съхранение при шефа на травматологията в "Пирогов" Стоян Кожухаров. През април 2006 г. Божидар Григоров решава да я върне на Славия. Една сутрин президентът на клуба Венци Стефанов пристига на стадиона и показва на слисаните запалянковци Царската купа. След това за по-сигурно я заключва в банков трезор.
* - в текста са използвани материали от книгата „Един век футбол в бяло" на Камен Огнянов