Той не е политик. Не е държавен служител, нито чиновник, и никога няма да бъде. Неговата позиция не е производна на властовото злободневие, а от волята на онази шепа хора, претендиращи да са интелектуалният елит на България.
Той не е пръв сред равни.
Той винаги ще е над всички останали, защото стъпва върху традиция и авторитет, с каквито никой друг не може да се съревновава. Той стои начело на най-старата и престижна образователна институция в страната - Софийския университет.
Точно затова изборът на ректор е едно от най-значимите събития на годината. Защото онзи, който наследи огърлието от проф. Иван Илчев, ще има власт да форматира бъдещето на цяло поколение млади българи.
Иронията е, че този избор предстои само след месец, а обществен интерес към него няма. Самият дебат чезне в миманса и по стара българска интелигентска традиция се е капсулирал в рамките на собствената самодостатъчност на академичния състав.
Дори онези над 20 000 студенти, които учат в някой от 16-те факултета на СУ и които имат значителен дял в Общото събрание на Алма Матер, не проявяват интерес към дебат.
Университетът е в криза и тя не се дължи просто на липса на ресурси.
С близо 47 милиона лева бюджет за 2015 г. СУ си върна държавната субсидия от най-добрите години. И въпреки това е в криза.
Криза, поради която за първи път СУ изпадна от световната класация на престижните университети.
Софийският университет се принуди да се бори за студенти в конкуренция с третокласни ВУЗ-ове - третокласни дори по българския образователен стандарт.
Сред преподавателите в Ректората има най-много депутати на глава от населението, но "академичното" лоби така и не намери сила да направи образованието държавен приоритет.
Вместо това университетът се превърна в сигурен пристан за всевъзможни тарикати с претенции за академичен принос.
Тук човек с прякор Сашо Апашо "преподава" икономика, а друг с прякор Лъчо Мозъка чете лекции по обществено здраве в Медицинския факултет.
Ректоратът е окупиран, но не от гневни млади хора, а от цяла армия неподатливи към адаптация чиновници, вечно свъсени, вечно отегчени, напълно безполезни.
Централният вход е залостен, както е залостен и общественият потенциал на университета. СУ влиза в новините само с кандидат-студентски бисери и с комуналните си драми.
Ректорът не е онзи лидер на обществено мнение, който авторитетът на СУ изисква от него да бъде. Иван Илчев скърцаше със зъби в продължение на осем години, но така и не произведе смислена промяна.
Това е криза на идентичността. Криза, породена от пасивност, инерция и отказ (неспособност?) от лидерство.
Ето защо е важен изборът в средата на ноември. Поне не по-маловажен от избора на кмет на София, например.
