Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Добре че не станаха овчари, a?

Там, където ИТ секторът и държавата се разминават Снимка: iStock / Getty
Там, където ИТ секторът и държавата се разминават

Защо няма "вълшебници" в държавната администрация?

Този въпрос е на дневен ред, след като покрай хакерския пробив в Националната агенция за приходите (НАП) премиерът Борисов похвали способностите на младите специалисти в сферата на информационните технологии (ИТ). А с подбора си на похвални слова ни подсети и за стария виц "Ти не си цар, бе, ти си бог".

Логичният и тиражиран отговор на въпроса е, че държавата не може да предложи на "вълшебниците" онова заплащане, което им предлага частният сектор - близо 3000 лв. по данни на НСИ, средно 3800 лв. според Българската асоциация на софтуерните компании (БАСС).

А може би не всичко е пари и тези клавиатурни Гандалфи просто не искат да работят в държавната администрация или да ги "ползват службите", както премиерът се надява.

Защо им е да го правят? Ако, колкото и да е трудно, оставим въпросът за заплащането настрана, какво им предлага държавната администрация? Осигурява ли им предизвикателства? Може би да - да гарантират, че институциите ни са защитени от други хора с техните "невероятни умения".

Осигурява ли им подходяща работна среда? Тук нещата стават по-сложни. Трудно е да се чувстваш добре на място, в което потенциално ще си заобиколен от хора, които не разбират и/или не оценяват уменията ти и ползата от тях (било то и само заради поколенческия фактор).

Трудно е да се примириш със среда, в която е много вероятно не само да чуеш за, а да усетиш лично колко раздута е администрацията (което се отразява и върху възможностите на държавата за по-високи заплати). Трудно е около теб да има както работещи, така и симулиращи работа "експерти", а "човек на еди-кого-си" да е често срещано определение.

Това са само част от нещата, които ИТ вълшебниците си спестяват, работейки в частния сектор.

Патриотичният аргумент, че ще помагат на държавата си, също не звучи особено убедително или примамливо. Не за друго, а защото новите похвали все пак идват от същия министър-председател, който в първия си мандат насочи младите безработни българи не към компютрите, а към зелените пасища с тези думи:

"Нямало работа? Как да няма? Търсят се овчари! Агнешкото месо и овче така се търсят в цяла Европа. В зеленчукопроизводството. Ама той нямал [работа], защото бил IT специалист."

Това изказване* се превърна в едно от най-знаковите, обсъждани и цитирани на лидера на ГЕРБ от първия му мандат като премиер. Споменава се и до днес.

Двете позиции на Борисов - от 2011-а и от 2019-а, наистина не са взаимоизключващи се. Но все пак те показват разминаването между традиционно консервативния държавен апарат у нас и един толкова шеметно развиващ се сектор като този на ИТ.

Спокойно можем да кажем "Слава богу, че IT специалистите не станаха овчари". Ако това беше станало, сегашният глад, който IT индустрията у нас изпитва за кадри, щеше да е стържещо стомаха и разяждащо го бедствие, а развитието на сектора сигурно нямаше да е на сегашното си ниво, нямаше да осигурява нови и нови работни места и да върви още по-нагоре.

Вероятно нямаше да знаем и за уязвимостта в системата на НАП, тъй като открилият проблема хакер вместо това щеше да брои овчици не само за приспиване.

Моралният казус при такива ситуации е сложен. Кражбата на подобни данни (и разпространението им) безспорно представлява престъпление. Същевременно тя се доказва като най-ползотворния начин да се покаже, че съществува уязвимост в системата на НАП или която и да е друга държавна институция (министерства, агенции, служби), така че да бъдат взети мерки.

Щяхме ли да знаем за тази конкретна уязвимост, ако хакерът не беше решил да информира медиите за това? Едва ли. По-тъжното, стряскащо, вие-избирете-думата е, че вероятно и властите нямаше да разберат за нея. А от тази уязвимост в един или друг момент щеше да се възползва някой друг (може би "черен хакер").

Както каза финансовият министър Горанов, ако хакерът (хакерите) е бил добросъвестен, той е щял да отиде в "службите" и да им каже, че има уязвимост. Но! Щяха ли службите да обърнат внимание на един такъв сигнал? Може би. А щяха ли да започнат да обръщат още по-голямо внимание на човека, подал сигнала, с оглед уменията му? Това ни се струва по-вероятно.

Така хакерът е избрал подходът, който е приел за най-безопасен. Но се оказа, че той може да му струва до 8 години в затвор. Няма значение, че потенциално е целено преследване на общото благо.

Но няма как да се очаква желание за сътрудничество с властите или доверие към тях, когато един такъв ход е провокиран не от робинхудски синдром, а от гнева. Гняв към политическата класа, към глупостите в страната и от очевидния за "вълшебника" извод, че някой, комуто е било платено с бюджетни средства, не си е свършил работата.

Така се връщаме на разминаването между политици и ИТ сектор. Трябва да се отбележи, че Борисов публично даде задача за домашна работа на финансовия министър, макар и подхвърлена като коментар - да се търси как тези "вълшебници" да бъдат привлечени и да работят в полза на държавата.

Трудно ни е обаче да очакваме Горанов да намери пътя към сърцата на тези, които определи като "тези "герои", които провокират държавата", и "терористи"**. Човекът, според когото, ако всичко в НАП се правеше на хартия и нямаше електронни услуги за гражданите, нямаше да има възможност за подобен пробив.

Въпросът тук не е просто властта да признае със закъснение един пренебрегнат потенциал, дори и на думи да иска да "преобърне" отношенията си с притежаващите го. Въпросът е в разминаването на разбиранията - за това кои умения са ценни, за това що е ефективност, за това как се носи отговорност.


* юни 2011 г.

** "Лице в лице", bTV, 17 юли 2019 г.

Най-коментирани

Най-четените