"Бих исках да помоля всички - и вас в студиото, и всички български граждани: хайде да не правим политика на костите на сина ми. Моля ви, съвсем човешки."
С тези думи бившият депутат Христо Монов, баща на убития Андрей Монов, се обърна по телефона към гостите в студиото на предаването "Панорама" в петък, 20 септември.
Призивът му дойде, след като позиции по темата с предсрочното освобождаване на осъдения за убийството Джок Полфрийман изразиха представители на ГЕРБ (Тома Биков) и БСП (Драгомир Стойнев). Естествено, и двете позиции бяха против решението на съда, а възмущението от него беше изразено с помощта на думи като "скандално" и клишета като "не е добър ден за съдебната система".
Защо "естествено"? Защото предсрочното освобождаване на Джок Полфрийман даде тема, от която могат да се натрупат евтини политически активи седмици преди местните избори.
Оставяме настрана сложните и без съмнение разнопосочни дебри на юридическата страна на казуса. Самият Христо Монов има намерение да се бори срещу решението - с жалба до прокуратурата и митинг на 26 септември. Като баща на жертвата тези действия са логични.
Това, което буди недоумение, но едва ли е особена изненада, е как казусът се оказва впрегнат като партийно оръжие.
Представен по правилният начин, този юридически въпрос се превърна в политическа възможност.
Представители на няколко партии скочиха срещу съдебното решение не заради загриженост от частния казус около едно убийство отпреди 12 години, колкото заради възможността да се представят като защитници на общественото мнение и изразители на недоволството, което по техни думи е обзело масово българските (избиратели) граждани.
За тяхно съжаление, предизборните им съперници не влизат в конфликт по същество. Единствената възможност остава всички да са единодушни (т.е. да са против освобождаването на Полфрийман), да атакуват задружно конкретния тричленен съдебен състав, взел решението, и по този начин да блеснат като рицари на възмездието! Пък накрая кой колкото подкрепа си спечели с това, толкова.
С други думи - да "правят политика" на базата на едно убийство.
Най-далеч от всички обаче отидоха от "Атака". След като редовните спорове с НФСБ и ВМРО доведоха до отстраняването им от парламентарната група на "Обединени патриоти" и запращането им в девета глуха на политическия живот, Волен Сидеров и компания имаха нужда от тема, която да се опитат да оседлаят, за да получат отново жизненоважното за всяка политическа сила медийно и обществено внимание. Спряха се именно на случая с освобождаването на Джок Полфрийман.
С протест пред Съдебната палата искат връщане на австралиеца в затвора и оставка на Калин Калпакчиев - председателят на съдебния състав от Апелативния съд, който взе решението за предсрочното освобождаване.
Ако последните около 15 години са ни научили на нещо, то е, че Волен Сидеров е опортюнист, който знае как да се възползва от момента. Този случай не е различен.
И сега, ей така - между другото, по време на протеста председателят на "Атака" реши да обяви официално, че се кандидатира за кмет на София. Все пак всички онези камери и микрофони вече са били на място, за да отразят протеста - защо да не бъде свършена и малко партийна работа?
Демонстрацията по повод съкратената присъда за смъртта на Андрей Монов премина към агитация за плановете на Волен Сидеров за забрана на гей-парадите и премахване на "паяците" в София. Теми, които не изглеждат особено в духа на протеста, за който "Атака" и медиите се бяха събрали пред съдебната палата. Но "поводът" е едно, "причината" да се стигне до това събитие – очевидно съвсем друга.
Явно върху кости може да се прави не само политика, но и да се гради цяла предизборна кампания.
Изводите са ясни. Първо, че популизмът очевидно не е запазена територия само за политическите сили, които традиционно го използват. Второ, че въпреки това точно тези сили го използват най-умело и може би - най-безсрамно.
И трето, че "Атака" не са гледали последната "Панорама". Или простичкият призив на един почернен баща не е била достатъчен аргумент да не преследват собствения си интерес.