Микрофонът е основно журналистическо оръжие, особено когато е насочено срещу политици.
Такова, което може да нанесе много щети - от това да накара някой да се почувства сконфузно, до това да обърне избори или дори да "убие" нечия кариера.
Разбира се, за целта микрофонът трябва да работи.
Знаете ли къде не са работили микрофоните? В Министерски съвет, по време на официалното изявление на новия председател на Европейската комисия (ЕК) Урсула фон дер Лайен и българския премиер Бойко Борисов.
Вероятно като мярка срещу (неудобни) журналистически питания, микрофоните на масите са били демонтирани. Да не вземе някой да пита за повече конкретика около бъдещия ресор на Мария Габриел в същата тази комисия, да спомене дигиталната магия в НАП или нечий грамотно написан езиков сертификат.
Да, медиите са били предупредени, че Борисов и фон дер Лайен само ще направят изявления и въпроси няма да има. Това не е някаква необичайна или осъдителна практика. Конкретната случка просто прави такова голямо впечатление заради самия акт на демонтиране на микрофоните и леко абсурдното обяснение от правителствената пресслужба - че озвучителната система в Министерски съвет е "стара" и "не позволява изключване на микрофоните".
И тук страничният наблюдател изпада в патова ситуация: дали да се смее на тази технологична изостаналост, или да похвали всички демократични правителства за последните 3 десетилетия, че не са опитвали да отнемат гласа на репортерите.
Но очевидно и без копче "Off" може - просто махаш микрофона.
Ако ще се сочат пръсти, трябва да се спомене, че да няма въпроси очевидно е било искане на новия председател на ЕК. Донякъде е разбираемо - фон дер Лайен още навлиза "в занаята", лобирането за този или онзи пост в комисията продължава, а без парчетата на баницата да са раздадени, какво толкова да коментира? Но нито дейността на ЕК, нито съдбините на ЕС се ограничават само до състава на комисията. Сама ще разбере, че бягането от микрофони е до време.
В същото време, пак на наш политически терен, по-рано тази седмица медии изобщо не бяха извикани на "брифинга" на ГЕРБ и СДС, в който двете формации обявиха, че са сключили предизборно споразумение. За новината и гласоподаватели, и медии разбраха от Facebook, където събитието беше излъчено от организаторите.
В тези модерни времена може би трябва да благодарим на политическата класа, че пести време, усилия и пари за бензин на медиите, като сама снима и излъчва събитията си.
Най-малкото, което всеки пожален журналист може да направи, е да удари един "Like" от благодарност. Ако някой има въпросче, да го напише като коментар във Facebook. Пък виж някой се сетил да му отговори. Някога.
Това обаче са само два дребни примера за по-мащабно явление: това как партиите у нас се опитват да контролират политическия дискурс.
Това личи особено ясно на полето на телевизиите. Добрият стар политически дебат на екрана вече е рядкост. Там го има риска всеки участващ да бъде предизвикан от опонентите си да защити гръмките си изказвания и предизборни обещания. Изглежда, че за партийните централи рискът от загуба на гласоподаватели в този случай е по-голям от възможната полза да бъдат привлечени нови такива. Защо ли...
А да си имаш партийна телевизия стана почти задължително условие, а ако нямаш - поне да разполагаш с такава, която да следва "правилната линия", т.е. твоята. В крайна сметка обаче гласоподавателите успяват да надушат от коя партийна централа го облъчват от екрана и в крайна сметка подбира да гледа и слуша най-вече "своите хора".
Какво правим с онези, които не гледат телевизия? Тук идват социалните мрежи. Тръмп си има Twitter, политиците (и съпругите на някои от тях) у нас имат Facebook. Там разбираме техните позиции, там разбираме какво вършат, кого харесват и кого не, там ни допускат и до личния си живот. И не на последно място - там ни призовават да пуснем бюлетина за тях, когато дойде времето за това. Щеш със статус, щеш със снимка, щеш с видео на живо. Защо са ти медии?
Най-хубавото на социалните мрежи обаче е, че там микрофоните са перманентно демонтирани.
Да, всеки може да пита, но въпросът може да изчезне по-бързо, отколкото се е появил. Диалогът е спретнат и контролиран. Две плюс две е равно на колкото ни кажат. Който вярва - чудесно, който не вярва - да ходи да цапа със съмненията си нечия друга "стена".
И накрая изводът е, че 111 не е чак толкова лоша позиция. Макар и само от вселенска гледна точка.
