Има един много прост, но и много верен показател за развитието на едно общество. Не е нито брутният вътрешен продукт, нито са военните му победи, нито е патриотичното му самочувствие.
Най-добрият индикатор за развитието на едно общество е начинът, по който то се отнася към своите възрастни хора, респективно - към своите бивши държавници.
В събота почина Димитър Попов - първият български министър-председател след краха на тоталитарния режим, който не беше кадър на номенклатурата на БКП.
Попов бе избран за премиер във времето, в което в България действаше режим на тока, купонна система за храната от първа необходимост и пълна изолация след налагането на мораториума по външния дълг.
Комунистическият елит беше абдикирал от отговорност и се готвеше за преформатиране на политическата си власт в икономическа.
Кабинетът му нямаше други политически цели, освен да започне бавно и мъчително извеждане на държавата от "Лукановата зима" и да подготви следващите избори.
Управлението на Попов продължи по-малко от една година - между декември 1990 г. и ноември 1991 г. За това време, обаче, правителството му взе решения, които изискваха силна експертиза и още по-голяма смелост - защото промениха цялата икономическа система на страната, за добро или за лошо.
25 години по-късно, новината за смъртта на бившия министър-председател беше посрещната с пълно безразличие - както сред медиите, така и сред институциите.
Информацията за кончината му дойде не през държавна медия или през правителствения пресцентър, а през сайта на в. "Стандарт" около 19:15 ч. в събота вечер.
Централната емисия новини на БНТ "По света и у нас", която започва в 20 ч., редеше един след друг репортажи за срива в производството на българския чесън, цените на шарана преди Никулден и реклама на ледената пързалка до "Ариана", преди да обяви официално за смъртта на бившия премиер - 1 час и 15 минути след оригиналното съобщение.
"Най-бързата" обществена медия - Българското национално радио - реагира през сайта си още по-късно, едва в 21:15 ч.
Нелепото е, че дори те показаха по-бърз рефлекс от БТА, която - ако съдим по съдържанието й - до ден-днешен не знае, че Димитър Попов е починал.
С малки изключения (като в. "24 часа") вестниците въобще не си направиха труда да променят неделния си брой, за да отделят няколко реда на новината.
Челото на в. "Труд" беше посветено на класацията на Cracked.com за 5-то място на паметника на Цар Самуил в списъка на най-нелепите монументи в света. "Защо сланината не прави революции" и "Хибридни котки плъзнаха по Витоша" запълваха остатъка от първа страница.
Онлайн-информационните сайтове пък изобщо не дочакаха официално потвърждение за смъртта на човека.
Всички препечатваха един и същи пасаж от Wikipedia-биографията на покойника - за спорната смъртна присъда, която прочел като съдия в първоинстанционния СГС през 1985 г.
Никой не посочи, че Попов беше и председател на Софийския градски съд, но отказа да се върне на поста си след мандата в Министерски съвет. Беше преценил, че не е редно да правораздава, след като веднъж е бил начело на изпълнителната власт.
Иронично - на фона на днешните мазни борби за съдебната система.
Днес всички припомнят прочутия му цитат "За Бога, братя, не купувайте". Малцина си спомнят в какъв контекст го е произнесъл.
Никой не си спомни, че на онова заседание на Министерски съвет, на което се взема решение за освобождаването на цените от административен контрол, той призовава министрите си да гласуват по съвест и казва: "Политическата отговорност от това решение ще я нося аз. Вие сте свободни да не допускате грешката, която аз мога да направя".
25 години след по-късно - нито правителството, нито президентството, нито Народното събрание отчетоха новината за смъртта на бившия премиер.
Май единственият представител на властта, който изрази съболезнованията си до близките му, беше външният министър Даниел Митов.
Може би Димитър Попов не е бил безгрешен юрист или политик. Беше обаче управник с разбиране за държавата и правото, каквито днес почти няма.
Никой никому не дължи страхопочитание или уважение насила. Всички обаче сме длъжни да пазим паметта и историята си.
Въпрос на възпитание и зрялост, без които няма държава.
