Напоследък като стане дума за българското образование, се усещам, че кривя към теориите на конспирацията.
Все по-често подозирам, че несгодите на просветата у нас целенасочено се представят за каца без дъно, само и само проблемите да си останат на старото функционално неграмотно равнище.
Нека ви въведа и в контекста на параноята си.
По случай Деня на будителите бях на дискусия за детската литература и потенциалните врати, през които да прокараме модата на книгите при учениците под 13 години.
Изключително поучително преживяване, след което изказване на една от присъстващите редакторки се заби като карфица в мисълта ми. Тя сравни книгите с жива материя, едва ли не - с човек, който се опознава постепенно.
Каза, че всяко художествено произведение би трябвало да се разглежда в неговата цялост, а не парче по парче, както се прави в днешните часове по литература.
Не знам дали ви се е случвало да изпитате проблясък на вдъхновение, но с това нейно изречение в главата ми зазвъняха камбани - че часовете по литература са точно като аутопсията на труп.
Реже се една част и се показва на децата, после се реже друга и така докато на масата не остане компот от купчина надробена плът без пламъче живот в нея.
Как очакваме после, че децата ще обичат този труп и ще се привържат към него? Та те не са имали шанса да го опознаят.
Да вземем за пример поезията на Христо Смирненски - буркан с емоции и пъстри герои.
Традиционно часовете по литература отцепват от нея темата за човека и града и я предлагат на учениците под формата на протяжна, сива студия с разсъждения, които не са дело на техния прочит.
После се минава на "Под игото", задават се фабричните настройки за "революционния дух" и "моралното израстване" на българския народ, като нито за момент романът не се разглежда като пълнокръвно произведение - със сюжет, персонажи и посоки, които може би ще заинтригуват децата.
Не, преподава се накъсано, на отделни глави, на глътки като теми от конспект за изпит.
А още по-тягостно е, че когато учителите заговарят за литературната творба в клас, винаги, абсолютно винаги, го правят през речника и перспектива на някое светило в българската критика.
Къдрят мотивите за вечното и преходното при Йордан Йовков, за труда и мъката при Елин Пелин и го гарнират със зазубряне на трансгресии, анафори, епифори и род други сложни литературни термини, които и студентите по българска филология едвам научихме.
Не знам колко тинейджъри познавате, но на тези, които са в моя информационен балон, не би им хрумнало да търсят вечното и преходното в никоя книга, която четат.
Следователно - не доумявам защо Министерството на образованието и науката (МОН) са сметнали, че този стерилен подход в дискусиите по литература ще запали тръпката към книгите и ще помогне на децата да поправят резултатите си по функционална неграмотност.
Защо просто не им се разкаже историята от книгата, без да се оцветява от чуждите критически съждения, и не ги оставим сами да преценят кои линии в творбите ги вълнуват най-силно.
Може би така и учителите ще научат нещо. Като например, че поколенията са се сменили и различните генерации от възпитаници забелязват различни моменти в изучаваните произведения.
Защо на децата не им се даде чисто и просто възможността да мислят сами, като се запознаят с книгата, както се запознават с истински човек - в цялата му многопластова същност, а не насечен парче по парче?
Поне ще съществува беглата надежда, че четенето може да им хареса и ще се сприятелят най-накрая с книгите - доказаната противоотрова срещу функционална неграмотност.
Колкото и да се усукват предизвикателствата пред българското образование, колкото и намирането на решения да се представя като кълбо, неспособно да се разплете, положението ще е различно само ако се пипне качеството на преподаване по литература.
С по-малко задължително наизустяване и повече пространство, където учениците могат да мислят със собствените си глави.
