Само след няколко месеца идва Националното външно оценяване (HВО) след 4. и 7. клас - и освен излишен стрес за деца и родители, то неизбежно ще донесе и поредната актуализация на "100-те най-добри училища" в България.
Вероятно сте попадали на тази ранглиста. И както много преди вас, сте оставали с измамното усещане, че тя е мерило за качеството преподаване у нас.
МОН може удобно да се дистанцира от класацията, но в общественото съзнание тя се е превърнала в еталон.
Разбира се, учителите в съответните учебни заведения може да са чудесни и да се стараят за учениците си, но по същество подреждането е повече формалност на хартия, отколкото маркер за качествено образование в страната.
Няма човек, който да е имал вземане-даване с образователната ни система, и да не се съгласи с това.
Нужно е съвсем малко опит, за да стане ясно, че в страната има дълбоко социално разделение, заради което учителите в големи градове като София и учителите в дълбоката провинция нямат равен старт.
Те не работят при едни и същи условия и не учат едни и същи ученици. Но въпреки това критерият, по който се оценява резултатът от труда им, е еднакъв - оценките от "малките" матури.
Гледането само на изпитните резултати дава повърхностна картина - кой къде е изкарал по-високи оценки. Но в действителност не казва защо.
Не казват дали училището е "вдигнало" успеха на ученика, или просто е имало късмета да образова добре подготвени от домашната си среда деца. Не отчитат социалния фон, доходите, достъпа до ресурси.
А докато тези фактори отсъстват, класациите за "добрите училища в България" ще продължат да са изкривени. Докато не се заговори за система, която търси добавената стойност на образованието, няма как да знаем къде са добрите учители и къде - не толкова добрите.
Към момента НВО далеч не е такава система. В големите градове и в елитните гимназии учителите работят с ученици, които масово посещават частни уроци, докато в провинцията децата пропускат часове, защото нямат обувки или средства за обяд.
Докато учениците в елитните гимназии в повечето случаи имат ангажирани родители, които следят отблизо обучението им, в други части на страната родителите са или в чужбина, или не са достатъчно грамотни, за да помагат на децата си.
Докато възпитаниците на престижните училища израстват в среда с високо образовани родители, в дълбоката провинция децата често идват от домове без нито една книга.
Разделението се задълбочава и по още една линия - езиковата.
В елитните гимназии учениците говорят гладък и правилен български, докато на други места учителите се справят с деца, за които българският не е майчин език. При това без МОН да им е осигурило учебници и помагала за интеграция.
На този фон възниква въпросът: една шестица на ученик, подготвен с помощта на частни уроци и семейна подкрепа, равностойна ли е на четворката на ученик, който живее в бедност и се бори да се справи с основни трудности?
И още - не е ли по-голям трудът на учителя, който извежда дете с ограничени езикови умения до оценка "добър", отколкото този на учител, чийто ученик достига "отличен" с помощ извън класната стая?
Ако бъдем честни, отговорът ще е "да".
Къде обаче се намира МОН в този парадокс?
Защо при нито един министър от 2013 г. насам не стартирал реформа, която да разпознава и подпомага училищата, създаващи добавена стойност и постигащи истински напредък? Защо вместо да следва и подкрепя качеството, бюджетът продължава да следва единствено броя на учениците?
Не би ли било по-смислено да се изгради система, която да поощрява учителите, започващи буквално от нулата и извеждащи учениците си напред - независимо от стартовата им точка?
Докато това не се случи, "най-добрите училища" ще продължат да са отражение на средата, а не на качеството на преподаването. А най-важният критерий за успех на НВО ще е къде си се родил, а не колко си се постарал да се образоваш.
