Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Мечтата на Путин за "Русский мир", който води до война

Една идеология, която се използва за възпитание на нови милитаризирани поколения, подкрепа за сепаратистки движения и легитимизация на външната агресия Снимка: Getty Images
Една идеология, която се използва за възпитание на нови милитаризирани поколения, подкрепа за сепаратистки движения и легитимизация на външната агресия

Усилията на руския президент Владимир Путин да пренареди структурата на сигурността в Източна Европа в крайна сметка доведоха до една унищожителна война, която най-вероятно ще се окаже най-кървавият конфликт в Европа от Втората световна война насам.

Това обаче е резултат от по-широката цел на Кремъл да върне статуса на Русия като водеща световна сила. А в центъра на всичко стои един термин, превърнал се в идеологически и културен стълб на войнстващия руски национализъм.

"Руски свят" (Русский мир или Pax Russica) в своята същност представлява термин, около който се формира един силно иредентистки културно-политически разказ за необходимостта Русия отново да заеме полагащото ѝ се място на международната сцена, предлагайки своя собствена алтернатива на западните либерални демокрации.

В исторически план Руският свят е паралел с древноримския Pax Romana или по-съвременните примери за Pax Britannica или Pax Americana.

Всички те обаче се свързват с дълги епохи на просперитет и относителен мир - за Рим това е времето на 200-годишния период на най-голямо могъщество на империята, докато за вторите два примера се означават дългите периоди без войни в Западното полукълбо, когато съответно Великобритания и САЩ са доминантни сили през 19-и и 20-и век.

Трудно обаче може да се каже, че "Русский мир" действително носи "мир" и просперитет, ако погледнем всички "замразени" и "горещи" конфликти в постсъветското пространство, където Москва по един или друг начин е замесена - от Приднестровието, през Украйна, до Южна Осетия, Абхазия и Нагорни Карабах.

Някъде в началото на 90-те, след разпада на СССР, се появява концепцията за "руснаците зад граница" ("русское зарубежье") или всички онези хора, които се чувстват свързани с Русия в културно, езиково или историческо отношение, но са останали извън нея - в политическите граници на новопоявилите се държави в Източна Европа и Централна Азия.

В следващите години тя придобива формата на конкретни политики, изразени в законодателни актове и държавни програми, насочени към руските малцинства в региона, като те стават повод за намеса по един или друг начин във вътрешните работи на други държави.

Това обаче не е достатъчно.

Най-малко в продължение на три столетия пред руския народ стои фундаменталният въпрос относно границите, които разделят "нас" от "тях" и определят какво е това "руснак". Нещо, което винаги е представлявало основен фактор в историческото развитие на Евразия и е било причина за различни конфликти.

За цялото време в колективното руско национално съзнание така и не се появяват ясни и исторически последователни критерии за разграничаване от "другите", а политическите, историческите, културните и етническите граници, както и изцяло субективните ментални такива са в постоянно движение и са отворени за дебат.

Европейци или азиатци? Християни или атеисти? Националисти или интернационалисти? Едва ли има друга нация, която да е била толкова несигурна относно своите граници на идентичност.

Именно тази несигурност провокира и систематичната параноя, подтикваща Русия да бъде агресивна към своите съседи, действайки на принципа "атаката е най-добрата защита". Неслучайно още Екатерина Велика е казала, че единственият начин да защитава границите си е като ги разширява непрекъснато.

Това мислене не се е променило особено оттогава насам. То отразява имперска мисъл, която остава непреходна за епохи и политически режими, но в същото време показва и невъзможност за откриване на механизми, чрез които да се определят по адекватен начин отношенията със съседите, без да е необходимо те да бъдат подчинени или погълнати.

Тук някъде се появява концепцията за "Руския свят". Тя трябва да надгради тази за "руснаците зад граница", която не представлява нищо повече от един институционален инструмент.

"Руският свят" е нещо повече. Той е идеология, основана на иредентизъм и реваншизъм. Християнство, славянофилски патриотизъм и евразийство стават крайъгълните камъни, около които трябва да бъде обединен руският народ с идеята, че Русия заема специално и незаменимо историко-културно място.

Тя се заражда още към средата на 90-те, а за крайните националисти в Русия въпросът винаги е бил не дали, а кога, с какви средства и до какви географски граници областите, населени с етнически руснаци, трябва да бъдат обединени с историческата родина.

Не че я измисля Путин, но той се възползва от нея и решава, че може да я наложи като една основа, която да създаде общо чувство за идентичност, споделени ценности и най-вече цел след несигурното и размирно десетилетие, последвало края на СССР.

Врагът, разбира се, е Западът в лицето на САЩ и Европа, които са се възползвали от слабостта на Русия, за да ѝ отнемат полагащото се място. Като всяка една националистическа идеология и тук трябва да има враг по класическата и добре изпитана логика, че персонализирането на външна заплаха и търсенето на чужди виновници е най-добрият начин за сплотяване на една общност и насочването ѝ в определена посока.

Затова и акцентът на всичко е върху различията - авторитаризъм срещу демокрация, свободен пазар срещу държавен капитализъм, либерални ценности срещу консервативни ценности.

Неслучайно през последните години Русия се представя като по-изолирана и все по-обкръжена държава от НАТО и ЕС, които поставят марионетни режими в периферията ѝ.

Затова и събитията в Украйна в края на 2013 г. и началото на 2014 г. бяха изтълкувани в Москва като преврат, дирижиран от Вашингтон на територията на Руския свят. Тогава по думите на Путин по отношение на Украйна Запада е "прекрачил границата".

"В края на краищата те бяха напълно наясно, че там и в Крим живеят милиони руснаци", казва руският президент, представяйки се за единствен гарант по сигурността на "Руския свят".

Тоест от този момент нататък границите в региона вече са чисто условни и могат да бъдат променяни в зависимост от удовлетворението на Кремъл от благосъстоянието на етническите руснаци в съседните държави.

Така Крим бива анексиран в абсолютно нарушение на международното право. Появява се и проектът "Новорусия" в областите Донецк и Луганск, отцепени от Украйна. Всъщност сегашната война бе обявена след реч на Путин с един псевдоисторически разказ, в който той определи Украйна за насилствено откъсната неразделна част от Русия, а пък самата украинска нация - за изкуствено създадена от Ленин и по-късно - от Запада.

По този начин Путин стъпи на опорните точки, които руската пропагандна машина под формата на официални правителствени медии и неофициални армии от тролове в дигиталното пространство изгражда от години насам.

Всички те представят Украйна като една квази фашистка държава, която извършва геноцид, а в същото време отхвърлят идентичността и езика на украинците, без да отчитат богата и наистина сложна история на региона.

В крайна сметка идеологията "Русский мир" се използва за унищожаване на гражданската демокрация, за възпитание на нови милитаризирани поколения в Руската федерация, подкрепа за сепаратистки движения и за легитимизация на външната агресия.

Това е идеологията на Путин, превърната от него в инструмент за насърчаване на война.  

   

Най-четените