Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Конфликтите, които Русия обича

"Коя е най-сигурната руска граница? Тази, на която и от двете страни има наши войници" Снимка: Getty Images
"Коя е най-сигурната руска граница? Тази, на която и от двете страни има наши войници"

В Русия има един стар анекдот, който гласи следното: "Коя е най-сигурната руска граница? Тази, на която и от двете страни има наши войници."

За няколко държави от Източна Европа и Кавказ обаче тази шега със сигурност не звучи особено смешно, тъй като за тях тя се превръща в реалност. Така страни като Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан се оказват въвлечени в различни конфликти.

Общото между тях обаче е едно - Русия.

След разпада на СССР през 1991 г. в рамките на постсъветското пространство избухват множество въоръжени конфликти, а Русия има активно участие във всички тях. Не само това, но вследствие на пряката намеса на Москва големи области от териториите на Украйна, Молдова и Грузия обявяват независимост, а отцепническите територии приемат руски войски.

Така в тези новосформирани републики Русия започва повече или по-малко да упражнява контрол на различни нива чрез политическа, административна, финансова или военна подкрепа, като на картата се появяват редица от така наречените "замразени" конфликти.

Това е термин, който се използва за означаването на ситуация, където определен въоръжен конфликт е приключил без видим резултат и при състояние на паритет между участващите страни. Няма политически консенсус или мирно споразумение, които да доведат до разрешаване на спора, което означава, че той може да бъде подновен във всеки един момент, създавайки по този начин една постоянна среда на регионална несигурност и нестабилност.

Най-често се случва замразените конфликти да бъдат свързани със спорни територии между две или повече страни, когато при наложена промяна на международни граници, новите такива не съвпадат с етническата, религиозната, културната или езикова принадлежност на местното население.

Класически примери за нещо подобно са именно конфликтите в някои от бившите републики от СССР, пряк резултат от късогледите политики на Кремъл и по-точно безконтролното разселване на различни етноси и изкуствено създаване на държави.

По този начин през 1940 г. е създадена Молдовската ССР, сглобена от няколко области с различен тип население, което започва да се самоопределя и по-различен начин, когато страната става независима в началото на 90-те. В Приднестровския конфликт Москва заема страната на рускоезичното малцинство, но в същото време поддържа ролята и на основен медиатор и миротворец.

В момента на територията на самопровъзгласилата се република има разположен корпус от 1500 руски войници, които се намират в деликатна зона точно на границата с Украйна и на няколко десетки километра от столицата на държава с амбиции за присъединяване към НАТО и Европейския съюз.

За разлика от Приднестровието, чиято независимост не е призната от Москва, тази на Абхазия и Южна Осетия реално е. Двете сепаратистки републики успяват да се отделят от Грузия с помощта на руската армия, която сломи грузинската точно за 10 дни през лятото на 2008 г. В момента Тбилиси, наред с по-голямата част от международната общност, счита Южна Осетия и Абхазия за окупирани територии, а пък те от своя страна поддържат почти напълно интегрирани отношения с Русия.

При това положение обаче Грузия не би могла да има каквито и да е претенции за присъединяване към НАТО или ЕС, тъй като те не могат да приемат държава без пълен контрол върху територията си. Същото важи и за Молдова, както и за Украйна.

Ситуацията в последната е сходна с тази в Приднестровието - Русия не признава независимостта на Донецката и Луганската републики, но подкрепя икономиките и политическите им режими.

По отношение на конфликта между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах положението е малко по-сложно, тъй като там се намесват външни фактори като Турция, които промениха радикално статуквото на терен. До есента на 2020 г. то бе застояло в състояние на абсолютен паритет, при който Русия се явяваше едновременно основен оръжеен доставчик и за двете страни, но и посредник в отношенията ми.

Това обаче се промени с намесата на Турция, която подкрепи политически и военно Азербайджан във войната от миналия септември, завършила с катастрофа и унизително примирие за Ереван.

Русия съзнателно не помогна на Армения, чието правителство на Никол Пашинян преди това бе дошло на власт с анти-руска реторика, като по този начин Москва придърпа обратно страната в своята сфера на внимание. В същото време обаче допусна едно осезаемо настъпване на турските интереси в региона на Кавказ и общо взето в голяма степен загуби инструментите си за управление на този конфликт.

Абхазия и Южна Осетия, Донбас, Нагорни Карабах и Приднестровие за повечето хора може да не говорят почти нищо. Всъщност обаче тези територии представляват и ще продължават да представляват важна част от политиката на Русия спрямо "близката чужбина".

Москва активно използва тези бунтовнически региони като стратегически лостове за оказване на натиск и контрол върху своите съседи. Чрез поддържането в "замразено" състояние на неразрешените конфликти в Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан, Русия винаги е целяла да задържа съседите си в рамките на своята сфера на влияние, както и да ги лиши от възможност за развитие и реформи.

Дори и в Нагорни Карабах, където няма стационирани руски войници, противопоставянето между Армения и Азербайджан досега винаги е позволявало на Кремъл да упражнява контрол върху региона. Реално несигурността и нестабилността сами по себе си представляват източник на влияние за Русия, тъй като неразрешените спорове приемат ролята на рани, които биха могли да бъдат "разчоплени" във всеки един момент.

Вместо да бъдат заети с реформи и развитие, засегнатите държави са принудени да отделят ценни ресурси и внимание, за да се справят с всички политически, икономически и емоционални проблеми, свързани с един териториален конфликт. В подобна среда особено лесно се развиват корупция, организирана престъпност, несигурност и най-вече разделение на обществото. Проблеми, които биха поставили в невъзможна ситуация всяко едно правителство, колкото и реформитски настроено да е то.

От друга страна заплахата от поредна руска военна интервенция допълнително утежнява обстоятелствата конкретно в Тбилиси и Киев, които трябва винаги да бъдат готови и за война.

В крайна сметка за Русия е значително по-лесно да упражнява контрол върху икономически слаби, разединени, зависими и териториално дезинтегрирани държави.

По тази линия от особена важност за Кремъл е и използването на корупцията и поддържането на организираната престъпност, които процъфтяват във всички отцепнически региони.

Така е в Донбас, където местната организирана престъпност надгражда върху корупционната основа, характеризираща до голяма степен политическата среда на Украйна в периода след 1991 г. Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия, от своя страна, са огнища за престъпност от всякакъв вид, покровителствана от политически елити, верни на Москва.

Преди всичко страховете на стратезите в Кремъл са свързани с възможността за развитие на демократични управления по руските граници. Управления, които биха представлявали алтернатива на руския авторитарен модел. И за да бъдат избегнати подобни сценарии по периферията, които лесно биха могли да се разпространят и на територията на федерацията, Русия използва деструктивния сепаратизъм, както и неизменно свързаните с него корупция и организирана престъпност.

Финансирането на несменяеми и верни политически елити, както и употребата на взаимно свързани с тях криминални мрежи, води до предвидимост и контрол, които биха били в контраст с непредсказуемата ситуация, ако Русия загуби влиянието върху своите съседи.

Според годишния индекс на Freedom House Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието и Нагорни Карабах се нареждат сред местата в света с нисък коефициент на политически и граждански свободи.

Украйна, Молдова и Грузия сами по себе си също не са особен пример за подражание, но нивата в сепаратистките републики са по-ниски дори от тези в страните, от които искат да се отцепят. С оглед на тези обстоятелства не е изненада, че Русия подкрепя всяка една сепаратистка инициатива в постсъветското пространство, която се противопоставя на каквито и да е реформи.

Затова и стратегията на Русия до голяма степен се оказва ефективна.

А разрешаването на тлеещите в периферията конфликти не представлява интерес за Кремъл.

Най-четените