"Тебе думам, дъще, сещай се, снахо..."
На този принцип протича вече втори редовен брифинг на здравните власти, които се опитват йезуитски да ни намекнат какво да правим и какво - да не правим. Накрая става ясно, че каквото и да правим, сами ще сме си виновни.
Те ни думат за нови варианти на вируса, кой от кой по-заразни. Разказват ни за повишена заболеваемост от знайни и незнайни щамове. След това гордо обявяват, че разхлабването на мерките продължава с пълна сила.
Ние сами трябва да се сетим да не ходим по пустите ресторанти и екскурзии и да станем дори по-стриктни, нищо, че забраните се отменят.
Да се разчита на хорското самосъзнание е рискована стратегия, която не се прилага почти никъде в Западния свят.
Когато се долови дрънкането на първите шишенца ваксини към хладилниците на европейските еквиваленти на Бул Био, повечето държави, които смятаме за пример в борба с пандемията, решиха, че му се вижда краят.
И вместо да отворят ресторантите, за да го отбележат подобаващо, но да обяснят как е добре за момента да се въздържаме от тях, те обявиха дати, на които локдаунът трябва да приключи, при това - с надежда да е завинаги.
Страни като Израел на Изток и Обединеното кралство на Запад предприеха яростен спринт към ликвидирането на заразата, при който масовата ваксинация беше съчетана с тежки карантинни мерки, които да дадат шанс имунизацията да напредне дотолкова, че да изпревари вируса.
В България спринтът е заменен от муден маратон, при който няма победители.
Ограниченията отпадат едно по едно с аргумента за някакво вездесъщо самосъзнание, което ще си припомни да прибере носа под маската, вместо гордо да го вее над нея.
"Сещай се, снахо, че има мерки за спазване", трябва да ти пее умът, докато приятелите те викат на едни пилешки хапки с корнфлейкс и ледена наливна бира. Пък ако се заразите, не забравяйте, че сами сте си го докарали.
По този начин щабът хем съобщава откровено, че нещата отново отиват към тежки репортажи за пациенти, зарязани по стълбите в критично състояние, хем обяснява, че "хората искат да живеят нормално" (по министър Ангелов от 4 март) и трябва да им се даде този шанс.
Нямаше ли да е по-лесно вместо да се надяваме на съвест, да изберем стратегията с амбициозния спринт?
Щом човек види, че заведенията отварят врати, най-нормално е да си помисли, че опасността е преминала и може да седне в тях с чиста съвест. Вместо това на него му заявяват почти директно, че сам трябва да пресметне доколко е застрашаващо да иде в ресторант, сякаш е длъжен да е научил от-до Тексаската скала, която проф. Мутафчийски цитираше неколкократно.
Абсурдно е да очакваш гражданите сами да пресмятат като на сметало за първолак с цветни топчета опасно ли е, или не е, да отидат в заведение, а като не изчислят правилно, тоест попаднат в болница, да ги порицаваш, че са се объркали.
Няма нужда ние еднолично да сме виновни за всичко това.
