Изборите приключиха и макар броенето на гласовете все още да продължава, картината на предстоящото 50-о Народно събрание изглежда вече ясна - седем партии, явна преднина за ГЕРБ, но недостатъчна за доминация.
Сега, когато емоциите малко по малко започват да се успокояват, е време за изводи. В партийните централи неминуемо ще си направят такива за себе си, но какво можем да разберем ние от вота?
Ето пет основни извода след изборите 2 в 1 на 9 юни:
1. Апатията е големият победител
Преди вота анализите на социолозите показваха, че в най-лошия случай пред урните за вота ще се явят около 2,3 млн. души. Сега обаче очакванията са, че избирателната активност може да се окаже дори по-ниска (около 2,2 млн. души), а в парламента ще могат да влизат дори партии с резултат под 100 хил. гласа.
Когато видим окончателните цифри, шансовете са, че това ще е историческо дъно в избирателната активност у нас.
И докато някои започват да размахват назидателно пръст към негласуващите, избирателната активност изглежда напълно логична на фона на политическата ситуация. В рамките на малко повече от 3 години България цели шест пъти гласува на парламентарни избори и с две кратки изключения на надеждата, които се сгромолясаха, всеки един вот беше тежък неуспех.
Нито една от водещите партии не успя да предложи работещо решение за продължаващата политическа криза. Сглобката на ГЕРБ и ПП-ДБ беше изключително спорен ход, който отблъсна мнозина, но провалът ѝ през април тази година доведе до още по-голямо разочарование сред избирателите.
Така някои предпочетоха да си останат вкъщи и да не излизат да гласуват, когато на хоризонта не се вижда достатъчна промяна, която да гарантира, че следващият парламент няма пак да се катурне след няма и година работа.
Именно липсата на ясна визия за бъдещето на страната, която да предполага устойчивост, е и сред причините толкова много българи да предпочетат да не участват в гласуването. В техните очи от изборите няма смисъл и не водят до абсолютно нищо.
Ако искаме нещо да се промени, политиците са тези, които трябва да върнат доверието в представителната демокрация.
2. Възходът на малките партии
Още в дните преди вота социолозите предупредиха, че електоратът се ориентира към по-малките формации, за да изрази недоволството си. И това се случи наистина.
Партии като МЕЧ на Радостин Василев, "Център" на Васил Божков и най-вече "Величие" на Ивелин Михайлов и Николай Марков събраха сериозна подкрепа. И трите формации споделят много общи моменти - антисистемни позиции, критично и дори агресивно отношение към политическия елит, както и говорене на "народен език".
Тези формации си приличат и по още нещо - водиха активна кампания на терен с много срещи с избиратели в страната. При "Величие" до голяма степен те бяха лични, като Михайлов и Марков обикаляха на своеобразно "турне" из България, докато МЕЧ и "Център" разчитаха повече на местните си представители да водят кампанията.
"Величие" се позиционираха в същата линия като "Възраждане", залагайки на русофилски тези и критика за българската помощ към Украйна.
Ако има друг важен фактор за техния успех и влизането им в парламента, то това е силното присъствие в социалните медии като TikTok и YouTube, където представителите на "Величие" стигат до десетки и дори стотици хиляди хора.
Към това идва и подкрепата на популярния влогър "Киро Брейка", който също подкрепи "Величие" за изборите.
3. Големият губещ на вота са ПП-ДБ
Градската десница със сигурност ще загуби на тези избори над 200 хил. гласа в сравнение с вота през 2023 г. Колко точно, тепърва ще се види, но шамарът за ПП-ДБ е голям и звучен, като вече доведе до оставката на един от лидерите в коалицията - Христо Иванов.
Сривът на ПП-ДБ беше очакван. Коалицията загуби подкрепа още при влизането си в общо управление с ГЕРБ, а постигнатото по време на управлението на премиера Николай Денков не успя да се трансформира в обратна подкрепа.
Нещо повече - сривът на "Сглобката" доведе до ново разочарование, а избухналите след това скандали засегнаха пряко градските демократи. Тяхната задача през кампанията беше да убедят разочарованите си избиратели, че не са същите като ГЕРБ и ДПС и че могат да представят по-добра и изпълнима визия за бъдещето на България.
Това обаче така и не се случи и сега коалицията трябва да направи разбор, за да излезе от сложната ситуация.
4. Пировата победа на ГЕРБ-СДС
Партията на Бойко Борисов направи голямо завръщане в неделя, осигурявайки си комфортна преднина от малко под 10% пред втората политическа сила. И все пак тази победа не може да се разглежда точно като триумф.
Според неофициалните все още данни, ГЕРБ ще загуби поне 100 хил. гласа в сравнение с изборите през 2023 г., а картината след вота също не дава особено много поводи за оптимизъм.
Пред Борисов и хората му в момента стои нелеката задача да покажат, че са носител на стабилност не само на думи. Тяхното основно обещание за този вот беше, че ще донесат на страната именно желаните сигурност и предвидимост в управлението.
В парламента обаче има общо седем формации, като поне няколко от тях са категорично против всякакви разговори за управление с ГЕРБ.
Напрежението с ПП-ДБ все още е много високо, след като преговорите за ротация във властта се сгромолясаха тежко (до голяма степен по вина на ГЕРБ). Възможността за коалиция само с ДПС на Делян Пеевски пък беше категорично отхвърлена от Борисов на няколко пъти.
И логично, събирането на Борисов и Пеевски в един кабинет е перфектната формула за социално недоволство и протести под прозорците на Министерския съвет. Затова на ГЕРБ им трябва трети играч, който, освен всичко друго, да се превърне и в буфер между двете по-големи партии.
Засега анализаторите виждат като най-подходящ играч за тази роля "Има такъв народ", но партията на Слави Трифонов се е показала през годините като непредвидим политически партньор.
5. Време е за промяна в българската политика
Нещо в българския политически живот трябва да се промени сериозно, защото пътят, по който сме поели, не води към подобрение. У нас все още властва политика на антагонизма, в която играчите печелят заради това, че са срещу някого, а не заради политиките си и постиженията си.
Самото ни общество е изпаднало в състояние на тежка непримиримост и отделните групи отхвърлят дори самата идея партиите им да работят една с друга.
Това или ще доведе до още по-тежко разочарование от политиката, или в един момент ще ескалира до по-тежък сблъсък. Почти сигурно обаче е, че няма да доведе до ръст в общественото доверие и преодоляване на политическите проблеми пред страната.
Всичко това има нужда от промяна - в мирогледа на политическите лидери, а на места и в самите политически лидери.
Тя вече започна с Христо Иванов от "Да, България", част от "Демократична България", но вероятно няма да спре дотук. Крайно време е много лидери да се оттеглят и да дадат път за свежа кръв.
Иначе въртенето в кръг и гоненето на собствената опашка ще продължи още.
