Съединението е един от най-големите и значими празници за България. Той е символ на едно от най-величавите, смели и чисто български постижения, които нашият народ и Третата българска държава са успели да осъществят.
Смел акт, който се изправя срещу волята на Великите сили и устоява на война срещу по-опитна и по-многобройна армия.
И все пак, днес, век и половина по-късно, Съединението остава нещо назад в историята, а празникът звучи някак кухо на фона на това колко болезнено разединено е обществото ни в момента.
Официалните чествания на 6 септември текат, има заря, политици и общественици говорят за единение и за националния идеал, но за една немалка част от хората датата може и да е светла и натоварена с памет, но още повече е почивен ден, с който да си сглобят един дълъг уикенд за последно море в Гърция.
А на 7 септември се връщаме към обичайните дрязги, заяждания и дълбока взаимна непоносимост. Делим се на политически пристрастия, на Левски срещу ЦСКА, на геополитическа ориентация и по какви ли не още показатели.
Около Съединението е винаги актуална темата защо сега нямаме национална кауза, "както едно време".
И страдаме от носталгия по времената, когато хората са марширували в една посока, с един национален идеал.
"Тогава" са имали идеята за "Единна България" и картата от Сан Стефано, която обхваща всички земи, на които живеят българи.
Днес обаче звучи абсурдно да говорим за преначертаване на границите и "да си вземем земята" от съседите.
Сега ни е по-трудно да си представим национален идеал в стария смисъл на думата - една голяма историческа цел, която да подреди всички останали различия. И то не само в България, но и в останалата част от модерния свят.
Живеем в общество на личностно развитие и индивидуални интереси, на ехо-камери и персонализирани фийдове. На по-голямо значение на "аз" и все по-малко чувство за "ние". Освен ако не мислим за "ние", когато се обединяваме срещу "те".
Ако сега някой предложи "национална кауза", тя мигновено се разцепва през фрактурите на днешните ни културни войни. А моментите на обединение и обща гордост са малко, мимолетни и предимно свързани със спорни събития.
И тук излиза въпросът - ако липсва голямата историческа цел, някаква обща обединяваща кауза, то какво крепи една нация цяла?
Ако в миналото това "социално лепило" са били идеализмът и общият копнеж всички българи да живеят в една държава, днес самото общество е по-цинично и патетичните послания не траят много.
Но го има и друг важен момент. Националните каузи от XIX век са били свързани с изграждането и завършването на националната държава. Днес България е в съвсем различна историческа ситуация. Не е нужно да имаме нова версия на Санстефанска България, за да имаме общество.
Може би проблемът не е, че нямаме национален идеал като през 1885 г., а че още не сме се научили да приемаме, че една модерна нация може да бъде обединена не от една голяма мечта, а от общи правила и взаимно доверие.
Истината е, че днешният патриотизъм е скучен.
Той не изисква да превземаш конака в Пловдив, а да си изхвърляш боклука в коша, да си плащаш данъците и да си добър гражданин, но още повече - добър човек. И да не гледаме на съседа като на национален предател, защото е гласувал за "грешната" партия.
Днешното Съединение не е в героични акции и бурни прояви на любов към родината.
То е всекидневният компромис да живеем заедно в една държава и да си помагаме. Или поне да не си пречим много.
Когато го има това, в трудните моменти, когато се обяви обща кауза, ще сме обединени.
