Според националния девиз на България съединението прави силата. Девизът ни е всъщност клиширано мото от XIX век, използвано къде ли не, и в нашия случай заето от Белгия. Но, както казват умните хора, клишето е клише, понеже е истина. А никъде (дори в Белгия), Съединение (нарочно главно "С") и сила не са така здраво свързани, както в българския случай.
Годината е 1885-а. България се намира на много, много неприятно място. От една страна Русия, единствената Велика сила, на чиято подкрепа бихме могли да се надяваме, ни мрази. От друга, "комшиите" ни хич не са доволни, че съществуваме (парадоксално, Сърбия и Гърция като че ли са по-недоволни и от Османската империя).
Руснаците са меко казано кисели, понеже сме изгонили министрите, които са изпратили да ни управляват, отхвърлили сме ултимативния тон на император Александър III и, разбира се, сме предпочели да следваме националния си интерес при реализиране на пътните проекти и най-вече на прословутата ЖП линия София-Белово.
Руските интелектуалци-консерватори се надпреварват още от 70-те години на XIX век да пророкуват как неблагодарните балкански народи ще плюят в лицето на своята освободителка и изглежда думите им повече или по-малко се потвърждават - Сърбия е плътно в орбитата на Австро-Унгария, България се чуди как да се хареса на Виена, Париж и Берлин, а Гърция отдавна е предпочела да разчита на Великобритания и Франция.
От тази гледна точка, позицията на Петербург изглежда логична. От българска гледна точка, стремежът на Русия да запази единството на православната общност на Балканите с цел прокарване на своите собствени амбиции изглежда доста съмнително, особено за хората, които не са част от хардлайна на Либералната партия по това време.
От "комшийската" гледна точка нещата са ясни. България, макар и разпарчетосана в Берлин, е по-голяма и по-богата от която и да е от своите съседки.
Нещо повече, към 1885 г. българските претенции за присъединяване на Македония и Тракия на чисто етническа база изглеждат непоклатими и дори са подпечатани от създадената през 1870 г. Екзархия, чиито епархии покриват голяма част от националното землище.
Санстефанският мир също вече е създал прецедента, макар и доста маргинален, за оформяне на голяма българска държава на Балканите. Ето защо не бива да ни изненадва, че когато в началото на септември 1885 г. колелото на историята се завърта с бясна скорост, съседите ни са меко казано враждебни към случващото се в Източна Румелия.
Карта на Балканския полуостров след Берлинския конгрес от 1878 г.
Но да върнем лентата малко назад. Защо въобще се стига до там, че България трябва да се съединява, за да е силна?
Според масовата представа би следвало да се върнем на деня 1 юли 1878 г., когато в Берлин започва посланическата конференция на Великите Сили. Да, ама не.
Връщаме стрелката още две години назад - лятото на 1876 г., в градчето Райхщад се срещат императорите на Русия и Австро-Унгария и външните им министри. Между двете Сили е подписана конвенция, която на практика решава съдбата на Балканите.
Виена получава Босна и Херцеговина, а Русия – правото да воюва с Османската империя и да си върне земите, загубени след Кримската война. С оглед касапницата, разиграла се в България през април и май 1876 г., и за двете страни е ясно, че само с реформи не може да има решение на българския въпрос. Появява се идеята за създаване на християнска държава.
Именно тук е разковничето. Австро-Унгария предлага създаването на една държава - Румелия, която да е базирана на мултиетнически принцип и да не дава превес на никой местен християнски народ.
Това е записано и в австрийската версия на съглашението. В руската версия е записано друго – създаване на две християнски държави – Румелия и България. Именно тук е заложен прецедентът, на базата на който оттук насетне Великите сили ще търсят създаване на две християнски държави.
Година и половина по-късно в Цариград е свикана посланическа конференция, на която повторно е предложено формирането на две български държави в териториите, принадлежащи на Екзархията. Предложението е на Великобритания и е подкрепено от Русия. Османската империя отхвърля проекта, а след края на Руско-турската война, Русия изиграва своя дипломатически коз.
В Сан Стефано граф Игнатиев подписва мирен договор, който е създаден само и единствено с идеята Петербург да поиска твърде много, за да получи точно това, от което всъщност се нуждае.
В крайна сметка в Берлин е подписан окончателен мир, чиито клаузи и разпоредби са добре известни. Руският проект от 1876 г. е реализиран - появяват се Княжество България и Източна Румелия.
Остава отворен въпросът как да бъдат съединени в една държава. В интерес на истината, Временното руско управление прави каквото може, за да гарантира, че Османската империя няма да получи върховенство над Източна Румелия и че българите ще останат водещият етнос в провинцията.
Когато става въпрос за фактическото съединение на двете Българии обаче, Петербург е на друга честота. За Русия Съединението на България трябва да се случи само тогава, когато Русия реши и то по начин, по който империята ще прецени.
За Русия е важно да запази политическото си влияние в София и това няма как да се случи, ако българите вземат, че сами свършат своята национална програма напук на руските интереси.
Именно в тази ситуация, Великобритания решава да подкрепи България. Защо? Много просто - от 1826 г. насетне Великобритания и Русия играят глобална партия шах, наричана "Голямата игра", в която двете империи се борят за политическо и икономическо влияние върху териториите от Белград до езерото Байкал.
Съединението на България е просто още един фрагмент от тази надпревара, в която са вплетени съдбините на Китай, Афганистан, Иран, Ирак и Източното Средиземноморие.
Правилата са прости - там, където Русия е "за", Великобритания е "против" и обратно. Затова Лондон е "против" през 1878 г., за това е и "за" през 1885 г. Няма никаква лична омраза или страх от българите. Просто бизнес.
От българска гледна точка, Съединението е вероятно най-величествения собствено български подвиг в нашата история (или до полуфиналите в САЩ от 94-а, зависи кого питате).
Най-уникалното е, че всичко си го правим сами. Днес може и да не ни се вярва, но си е факт. Българите се събираме, стискаме си ръцете, заставане на обща позиция и... го правим. Просто така. Напук на света, напук на конвенции, договори, очаквания, анализатори и външнополитически прогнози – правим го.
Именно това е и най-ценният урок, който трябва да извлечем от онези паметни дни – Заедно можем всичко.
***
Вместо послепис
Седмици след Съединението сръбски военни части започват да извършват нарушения на българската граница. С други думи, за всички е било ясно, че Сърбия се готви за война. Надеждата е била, че Русия ще я озапти. Но Русия, както видяхме, е против Съединението и в Петербург едва ли са имали против крал Милан да даде на българите урок по смирение.
Оказва се обаче, че българите набързо преподават на сърбите урок - урок по мобилизация, предислоциране, контраатакуване и водене на ефективен отбранителен бой. Така наречените "капитани" (които всъщност са далеч по-кадърни и подготвени от набързо повишените в чин генерал сръбски офицери) повеждат своите мъже към безсмъртна слава при Сливница, Пирот и Ниш.
Надали някой днес може да измисли по-подходящи думи от Иван Вазов, за да опише величието на онези дни - отворете "Новото гробище над Сливница" и ако текстът е докоснал правилните струни в душата ви, значи знаете точно какво празнуваме днес!
