Съединението на Княжество България с Източна Румелия е един от актовете на най-чиста политическа смелост в новата ни история. Без да се ползваме с подкрепа отвън, въпреки изричните желания на Русия и Австро-Унгрария, въпреки интересите на съседните държави и въпреки вътрешната опозиция на здравия разум, че още не е дошло времето.
Берлинският конгрес от 1878 г. и последвалият Берлински договор отнемат на България голямата мечта за единство на всички българи в една държава. Вместо това териториите, определени от Санстефанския мирен договор, са разделени на седем части - Княжество България, Източна Румелия, Македония, Западните покрайнини, Беломорска и Одринска Тракия и Северна Добруджа.
Така още през август същата година възникват революционни дружества, чиято основна задача е да постигнат отново това национално обединение, което се превръща в мечта и цел за българския народ до 1944 г.
Съединението на България е първата ревизия на Берлинския договор, организирана политически и защитена със силата на оръжието и националния дух.
Именно обединението на Княжество България с Източна Румелия е първият голям външнополитически ход на България, който я изважда на международната сцена като нещо повече от проста пешка на Великите сили.
Реално самото съединение е извършено въпреки желанията на Великите сили. След прекратяването на режима на пълномощията, в който княз Александър Батенберг суспендира Търновската конституцията, за да управлява чрез пълномощия и назначавайки руски офицери за министър-председатели, руският цар изпитва недоверие към България.
Временният ни партньор във Великите сили - Великобритания, по-скоро желае нещата да останат без промяна, а Австро-Унгария активно защитава интересите на Сърбия (които като цяло не включват голяма и силна България).
Външна подкрепа за Съединението е търсена многократно, но тя не идва нито от Русия, нито от Великобритания. И все пак Източна Румелия се активизира и вкарва план за обединението с Княжество България, въпреки желанието на големите - един безспорно смел и дори безразсъден ход, който би могъл да коства на България значителни териториални загуби, ако се е бил провалил.
Извън външната съпротива, то среща недоверието и на правителството в Княжеството в лицето на министър-председателя Петко Каравелов.
Събитията обаче изпреварват действията на Каравелов, който дълбоко се притеснявал от последствията (външнополитически и финансови) ако се предприеме подобен акт, и той не успява да попречи на преврата в Източна Румелия.
Безспорно ако има някъде висша сила или Бог, то той е бил на страната на това съединение, тъй като осигурява много късмет революционерите. От една страна, главният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, въпреки че знае за действията по съединението, не извиква в своя помощ войски от Турция. Координираните действия на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) и местните милиции пък осигуряват (почти) безкръвното преодоляване на всяка съпротива.
Княз Александър I Батенберг също успява да се реваншира за предишните си грешки, решавайки да постъпи смело и да приеме съединението, обявявайки се за княз на Северна и Южна България. Правителството на Петко Каравелов, принудено от събитията, също се включва. То мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България.
Народното събрание се събира извънредно на 11 септември, за утвърди тези мерки, като същевременно гласува и кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
Еуфорията и въодушевлението, обхванали българското население, обаче, се оказват твърде кратки.
Съединението между Източна Румелия и Княжество България представлява явно нарушение на Берлинския договор и засяга сериозно интересите на Великите сили и на съседните на България държави, което предполага и светкавичните им реакции.
Тук вече положението засяга и Великите сили. Русия категорично се противопоставя на Съединението и предлага въпросът да се разреши безболезнено, като се възстанови положението преди 6 септември. Само три дни след акта на Съединението, Русия изтегля своите офицери от армията на Княжеството и от румелийската милиция и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов да подаде оставка.
Следвайки своите интереси, против Съединението се обявяват и Германия, Франция и Австро-Унгария.
Британската дипломация съзира в създалото се положение изключително благоприятен момент да отслаби руското влияние в България и да укрепи собствените си позиции, като по този начин разшири сферата си на влияние на Балканите. Правителството в Лондон се обявява в подкрепа на Съединението, въпреки първоначално изразената позиция срещу.
Докато страните-участнички в Цариградската конференция търсят взаимно приемливи решения, а Англия усилено търси формулата, чрез която да бъде признато Съединението, без това да звучи като нарушаване на Берлинските договорености.
Междувременно Сърбия и Гърция организират явна антибългарска кампания, като сръбския крал Милан, воден от собствените си стремежи, категорично отхвърля опитите на България да постигне споразумение с нея.
Така на 2 ноември 1885 г. той обявява война на България, карайки "обезглавената" ни след оттеглянето на руските офицери войска да излезе срещу по-опитната сръбска армия.
Сръбската армия е добре обучена и екипирана, разполагала с опит от две войни срещу Османската империя. Същевременно българската армия е сравнително неопитна, по-старомодно въоръжена, а основните й сили са съсредоточени по южната граница на страната в очакване на турско нападение.
Това, което обаче сърбите не очакват, е духът, с който е посрещната новината за обявената война. Из цяла България се сформират доброволчески отряди, които да защитят Съединението, а очакванията на крал Милан за бърза и лесна победа се помрачават още при първите сблъсъци. Сръбско-българската война става известна като войната на капитаните срещу генералите, като в нея именно високият морал на българите е основното оръжие срещу сръбската военна машина.
Той донася и митичната в историята ни победа при Сливница, в която с бой "на нож" българската войска обръща сърбите в бяг.
Единствено ултиматумът, отправен от страна на Австро-Унгария към България, предотвратява окончателния сръбски провал. Така на 7 декември 1885 г., с посредничеството на Великите сили във Виена е подписано примирие между България и Сърбия. Българо-сръбският мирен договор се състои само от една точка - "Мирът между Кралство Сърбия и Княжество България е възстановен".
В хода на заседанията на Цариградската конференция постепенно се възприема предложението на Англия, предвиждащо в протокола да се впише, че княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия; румелийската администрация се слива с тази на Княжеството, а румелийската милиция влиза в състава на княжеската войска; турските гранични войски се изтеглят от Стара планина.
По настояване на Русия е направено уточнение, според което наместо името на Батенберг е записано "българският княз, който и да е той". След тази и още няколко корекции е установен окончателния текст на протокола, узаконяващ по дипломатически път съединението на двете български области.
Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села, заселени предимно с мохамедани.
Съединението, извършено само седем години след големия Берлински договор, за който уж се смята, че ще потуши напрежението на Балканите, дава да се разбере, че България израства бързо и ще участва активно в политиката на полуострова.
България чувствително увеличава своята територия, своя стопански и демографски потенциал, което е важно условие за нейното политическо укрепване и утвърждаването й като регионален политически фактор.
Най-важното, което обаче Съединението носи, е истинската сила на общонародно дело, обединило всички слоеве на българското общество в защита на нещо по-голямо от обикновените търкания, разпри и борби за власт - истинска национална кауза.
