Скандал, след скандала - пак скандал - така образно можем да опишем ситуацията у нас в политически и обществен план.
Само през последните няколко месеца в страната изплуваха няколко истории, които имат потенциала да накарат дори и култовата американска афера "Уотъргейт" да изглежда като невинна шмекерийка.
От убийството на Мартин Божанов - Нотариуса и плетеницата от зависимости в съдебната система, през изчезналата и внезапно изтекла в интернет "пътна карта" за газопровода "Турски поток", та до акцията на ДАНС срещу контрабандата, в която беше арестувана шефката на агенция "Митници", а имената на главния секретар на МВР и на вътрешния министър бяха намесени от различни партии.
Кашата е пълна. Защото не просто всяка една от тези истории е изключително сложна сама по себе си и показва множество оплетени помежду си интереси и нарушения на закона, но и върху всяка от тях има различни политически прочити и перспективи, които се "бият" едни с други.
Общото между всичко това е, че на бял свят излизат, макар и все още недоказани пред съд, множество твърдения за мащабни злоупотреби с власт от публични лица - полицаи, магистрати и дори политици.
Кеф ти имотни измами, кеф ти мащабни лобистки проекти, кеф ти търговия с влияние... И ако дори малка част от тези неща се окажат верни, това ще означава, че държавни ресурси са били използвани мощно за прокарване на частни интереси.
Последното толкова голямо струпване на скандали беше през 2013 г. и записите "Ало, Ваньо" с тогавашния шеф на Агенция "Митници" Ваньо Танов.
В онази динамична пролет избухна темата за подслушването на лица от обществения живот, а бившия председател на Комисията за конфликт на интереси Филип Златанов попадна в окото на бурята с прословутото си тефтерче с имена (което впоследствие изчезна мистериозно).
Дори тогава обаче ситуацията не изглеждаше чак толкова объркана, колкото е сега.
Не че тогава не е имало политическа експлоатация на тези казуси, дори напротив. В момента обаче виждаме много повече конкуриращи се и противоречащи си наративи, много повече шум има в системата.
Какво остава като впечатление в една такава среда? Че всички в политиката са маскари.
Че всички намесени са нагазили в калта до ушите, а никой не се интересува какво се случва с държавата.
Че каквото и да правим като общество, накрая няма смисъл, защото хора като Нотариуса и Паскала имат толкова солиден гръб, че никой почти не може да направи нищо срещу тях.
Опасното в случая е, че подобно мислене не ражда само ниска избирателна активност. То посява семената на радикализма.
Чувството за безсилие в обществото е опасно, защото то кара хората да мислят за лесни решения и да жадуват за жестока справедливост спрямо всички онези "маскари".
Не се изненадвайте, ако на предстоящите избори се нароят малки и големи партии, които ще се опитват да насъскват избирателите и да ги тласкат към гнева с обещания, че ще изметат боклука и ще накажат политическия елит.
Подобно мислене обаче доказано не води до нищо добро. Реваншизмът и терорът не решават проблеми, те задоволяват само първични нагони. Те разрушават, но не могат да съградят нищо смислено.
По-големият въпрос е какво ще проработи у нас наистина? И тук съвсем не е сигурно, че някой въобще разполага с отговор.
Едно нещо изглежда все по-сигурно - идва време старите лидери да се оттеглят.
Те вече са натрупали твърде много багаж и кал върху себе си, а България има все по-голяма нужда от чисто начало.
