Още американският президент Дуайт Айзенхауер е разбрал колко ценно нещо са оставките на министри за стабилизирането на властта. Подходът на генерала от Втората световна война към властта е да се заобиколи с лесни за смяна лица, които да отстранява при натрупано напрежение или скандали, за да не се засегне толкова неговият личен имидж.
Този урок е добре разбран и предаден в историята, а за около десетте си години във властта Бойко Борисов го е усвоил наистина добре. Пресилено ще е да кажем, че малцина са министрите в неговите кабинети, които са изкарали мандатите си от началото до края, но няма да е чак толкова невярно като послание.
Сега, на фона на антиправителствените протести, четирима от министрите му се разделиха с постовете си, като по думите на премиера, поне за трима от тях причината е да се даде отговор на недоволството и ГЕРБ да се разграничи от идеята за зависимост от ДПС и от депутата Делян Пеевски.
Едва ли обаче и самият Борисов си прави илюзиите, че този министерски гамбит сега ще успокои протестиращите по улиците и ще ги накара по-малко да искат оставката на кабинета и на главния прокурор. В случая по-скоро целта на изтеглените министри е да успокоят напрежението сред останалата част от населението. А такова, колкото и разни депутати и политици да отричат, има.
Ако се доверим на изследването на "Галъп интернешънъл", около 58% от българите подкрепят протестите и искат оставката на правителството.
Дори и да приемем, че това е експресен сондаж и може да има отклонение в реалните проценти, то няма да е чак толкова голямо, че да направи общественото недоволство по-лесно за преодоляване.
Цялостното усещане за нещо скрито-покрито в управлението на страната, за корупция, зависимости и т.н. манифестира в протестите - като действително излизане на улицата и като подкрепа за онези, които са на улицата.
И ако първите са по-неумолими в желанието си за смяна на властта, при другите исканията за промяна може да бъдат по-лесно удовлетворени - с подадени оставки на министри, с изразени планове за реформи, с обещания за промени и т.н.
Въпросът е дали точно тези оставки ще стигнат?
Ако целта на Борисов и управляващата коалиция е действително да потуши социалното недоволство и да намали напрежението от протестите, смяната на няколко лица с други не е съвсем сигурно, че ще свърши работа.
В това отношение, колкото и странно да звучи, на прав път беше вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов, който преди коалиционния съвет настояваше, че правителството трябва да довърши мандата си, само че не само със смяна на няколко министри, но и с извеждане на ясни приоритети, които да бъдат следвани до самия му край.
Подобно нещо, разбира се, няма да удовлетвори онези, които държат на оставката и на промяната в самото управление, но може да се окаже достатъчно за други. Най-малкото достатъчно да ги умори, за да излизат на улицата и да викат за оставка.
Защото именно това е големият проблем пред всеки един протест - загубата на инерция. Така например демонстрациите сега трябва да потърсят нещо достатъчно силно дразнещо, за да получат нов тласък в исканията си за смяна на властта, който да задържи масата на улицата. Без подобен стимул постепенно на протестите ще започнат да идват по-малко и по-малко хора.
Въпросът е, че и управляващите, изправени пред протести, имат голям проблем - дори и демонстрациите постепенно да затихнат, без да са постигнали целите си, напрежението и недоволството ще останат натрупани. И при правилната ситуация лесно могат да се възпламенят отново, докарвайки властта до нови проблеми.
Така че колкото и очевидно да звучи, управляващите трябва да осъзнаят, че единственият начин да победят протеста е да подсигурят, че няма за какво да се протестира.
А това означава, освен всичко друго, демокрация, която не се поставя под въпрос, подсигурено разделение на властите, реална борба с корупцията, смислени реформи и политики, които не са обвързани с частни интереси.
Само тогава управляващите могат да са сигурни, че са решили наистина проблема си с протестите.
