Остава около седмица до края на предизборната кампания, а усещането е, че сякаш тя изобщо не е започнала.
От 2020 г. насам партиите у нас са в перманентно кампанийно състояние и това сякаш е изсмукало силите, енергията и волята на партиите.
Откакто е започнала същинската надпревара за предсрочните парламентарни избори на 27 октомври, информационният поток е доминиран преди всичко от новините за разцеплението на ДПС, ареста на Джейхан Ибрямов и информации за купуване на гласове (плюс няколко списъка с имена на потенциални купувачи на гласове).
Във въздуха тегне едно потискащо усещане, че вотът ще бъде купен, а апатията на гражданите ще го позволи. И то поражда след себе си само още повече апатия.
Междувременно партиите и коалициите, които трябва да са основните мотивиращи фактори за това хората да излязат да гласуват, подхождат вяло и дори протоколно към тези си задължения.
През последния месец усетихте ли пряко, че България се намира в предизборна кампания?
Какво липсва в тази кампания досега, което може(ше) да я направи малко по-активна?
Лидерски дебат
Нещо, за което много експерти призоваваха още преди началото на същинската фаза на предизборната надпревара - всички лидери на водещите играчи на изборите да се съберат за един дебат в праймтайма на някоя от телевизиите с национално покритие и да говорят за идеите си за управлението на страната.
Подобен разговор, макар и вероятно да съдържа в себе си повече обиди, нападки и сеир, можеше да предизвика поне някакъв интерес сред обществото и да накара хората да гледат и да коментират политика.
Партийните лидери обаче от години насам отказват да влизат в подобни сблъсъци, вероятно от страх да не се окажат в позицията на загубили и противниците им да им се смеят.
На това аз му казвам страхливо и глупаво поведение на хора, на които всъщност не им пука достатъчно за избирателите.
План за действие
Всъщност предизборни обещания се намират тук-там, най-често като картинки или публикации на Facebook страниците на партиите. Но някъде в общественото пространство да се говори за конкретни планове за развитието на България през следващите няколко години? Освен приемането в еврозоната и Шенген (или категоричното им отхвърляне, ако говорим за по-русофилските партии), подобни неща са пълен мираж.
От толкова време вече се говори за това как избирателите се отказват от това да гласуват, защото не виждат смисъл. И все пак партиите продължават да залагат на старите си методи за комуникация с дърлене и сочене на виновни с пръст, вместо да се опитат да им предложат единственото нещо, което може да вдигне избирателна активност - надежда.
Ако някой се постарае да даде на гласоподавателите план за излизане от кризите и вдигане на жизнения стандарт, който да звучи достатъчно ясно и систематично и да е поне малко реалистичен, със сигурност след това на вота ще бере добри плодове.
Обещание, че в следващите година-две няма да ходим пак на избори
Всички сме уморени от избори и предизборно говорене.
На избирателите буквално им писна поне веднъж в годината да трябва да се довлачват до урните. И то за да дадат гласа си за политическа сила, която почти сигурно няма да успее да сформира стабилно правителство, дето няма да се разпадне при първия повей на вятъра.
Изборите още не са минали, а перспективите за съставяне на кабинет вече изглеждат доста минорно, особено ако в следващия парламент влязат над 6 политически сили. Какво остава вече за 8 или дори 9 формации в 51-ото Народно събрание.
Едните са категорични, че без тях правителство нямало как да има и те са най-подготвените и само с тях може да се работи, нищо че от 2020 г. досега останалите играчи предпочитат да ги избягват.
Други заявяват директно, че те и само те могат да управляват България и няма да участват в никакви коалиции. Трети, още не са минали изборите, а вече предлагат някаква неназована компромисна фигура да поеме отговорност и да състави правителство, докато партиите гледат отстрани. И така нататък...
Ако се върнем на предната точка - просто няма план за действие.
Позитивна комуникация
Българските политици до такава степен са свикнали да се плюят едни други, че сякаш вече са забравили как да комуникират, без да обиждат и да сочат врагове. А това омръзва зверски много, дори и за нация като нашата, която си умира за мазен сеир в стила на Big Brother.
За някои формации е ясно - те ако започнат да се държат цивилизовано и престанат да се дракат с останалите, никой вече няма да им обръща никакво внимание. Това са партии, които могат да функционират единствено и само в конфликтни ситуации и не са способни на нищо градивно.
Проблемът е, че това вече се е наложило като норма и в политическия дебат категорично липсва конструктивно говорене в стила на "Предлагаме да направим А, за да постигнем Б, което ще ни помогне за В".
Липсва и говорене с уважение към останалите играчи на политическата сцена. Ясно е, че отдавна вече всички освен нашите са мафия, национални предатели или пълни отрепки, неспособни на нищо добро, но как, по дяволите, политиците очакват някой да ги уважава, когато самите те не подхождат с уважение помежду си.
Признавам, ще съм дълбоко впечатлен, ако започнем да виждаме малко по-често политици, които могат да спорят помежду си, но все пак да проявяват поне базово уважение. И да критикуват тезите си, а не личностите си. Тогава предвиждам такъв живот, че само си викам "Дано", дето пееше едно време Богдана Карадочева.
За част от тези неща все още не е късно и могат да се направят. Поне на теория.
Въпросът обаче е дали самите политици искат да рискуват и за пръв път да подходят по нов начин към изборите - като цивилизовани и възпитани хора, които се борят за моя и вашия глас с идеите си, а не с циркаджийските си номера.
