Икони от ерата на Купата на шампионите

Sportcafe 07.09.2015, 08:44

Барселона, 1992 г. Първата купа на Барселона в турнира след дълги мъки дойде на "Уембли" с 1:0 над Сампдория. Финалът е незабравим за всеки български фен, тъй като в него Христо Стоичков стана първият, а и единствен засега, сънародник с трофея. Камата вкара на полуфиналите срещу Динамо (Киев), а на финала уцели греда и нямаше шанс да реализира.

Роналд Куман вкара гола - митичен в историята на Барса. Днес всички говорят за ерата на Меси, Шави и останалите, но без дриймтима на Кройф и първата купа от 1992-ра, историята можеше да е друга.

Реал Мадрид, 1956-1966-а. Доминацията на Мадрид в първите 5 издания на турнира е смазваща. Жертвите на финалите са Стад дьо Реймс (два пъти), Фиорентина, Милан и Айнтрахт. Това е отбор-машина, а бялото става символ на мощ. Реал пък е отбор №1 в Европа вече повече от половин век, след като е първият голям хегемон.

Това е тимът на Хенто, Ди Стефано, Риал... Те печелят с красива игра, която ги прави световно популярни и обичани. Реал играе на 8 от първите 10 финала в турнира! Печели 6 и губи два.

Ди Стефано е лицето на отбора, неговият най-голям голмайстор и лидер. И днес Русата стрела, вече покойник, е смятан за първата голяма суперзвезда на футбола.

Финалът с Айнтрахт през 1960-а е сочен като невероятна лекция по атакуващ футбол. Реал бие със 7:3 пред над 120 000 зрители в Глазгоу, три гола вкарва Ди Стефано, а Пушкаш нанизва четири.

Бенфика, 1961-65 г. Следва ерата на Бенфика, макар и не толкова дълга. Португалците са първият тим, прекъснал доминацията на Реал. През 1961-ва Бенфика бие Барселона, а година по-късно - Реал. В следващите 3 издания е на още два финала, но ги губи. Мозъкът на всичко е Еузебио.

Загубеният финал от Милан обаче слага край на великите години на Бенфика поне за 3 десетилетия. Специалистите от онова време смятат, че този отбор е заслужавал поне още една купа.

Интер, 1964-65 г. Две поредни купи за Интер на Еленио Ерера, който поставя основите на катеначото - отборът му е като крепост, обаче умее и да удря лошо на контраатаки. Джачинто Факети е капитанът и лидер на отбраната, а Сандро Мацола - вълшебникът в атака.

Селтик, 1967 г. Първата сензация в турнира. Интер е твърд фаворит да спечели срещу шотландските момчета, събрани от кварталите на Глазгоу. Те са полупрофесионалисти и вечер след тренировки работят втора работа, за да изкарват пари. Селтик е тим с играчи, родени на не повече от 10 км от Глазгоу - уникален състав с невероятен характер. След 2:1 на финала над Интер получават прякора Лъвовете от Лисабон, който гордо носят и днес.

Всички искат да се снимат с купата - капитанът на Селтик Били Макнийл я показва след успеха на финала в Лисабон.

Манчестър Юнайтед, 1968 г. Първият британски първенец е Селтик, а първият английски - Юнайтед. Тяхната победа е пропита с романтика, защото 10 години по-рано 9 от играчите на отбора загиват в самолетна катастрофа. Мат Бъзби обаче не рухва и прави нов силен състав, в който блестят Джордж Бест, Денис Лоу и Боби Чарлтън. На финала не играе Лоу, който е контузен. Юнайтед печели с 4:1 срещу Бенфика с продължения и вдига купата на "Уембли".

Снимка: Getty Images

А Мат Бъзби, предводителят на този отбор, става сър Мат. Бивш капитан на врага Ливърпул, Бъзби е икона на Юнайтед. Преживява ужаса от Мюнхен през 1958-а, когато младият му отбор загива пред очите му в горящия самолет. И прави Юнайтед европейски шампион.

Аякс, 1971-1973 г. Това е появата на Бийтълс, но във футболен вариант. Дългокосите, слабовати, бързи като вятъра и хитри холандски играчи направо стресват футболна Европа. Родени в и около Амстердам, водени от фамозния Йохан Кройф, Аяксите печелят трофея три пъти поред. Футболът им е непрестанно мачкане на съперника и е наречен "тотален".

Снимка: Gahetna.nl

След три години победен поход из Европа, Аякс спира пътя си в София, победен и елиминиран от родния ЦСКА през ноември 1973-а. Голям ден в нашия футбол и край на една епоха в европейския.

Интер, Панатинайкос и Ювентус са трите жертви на Аякс в трите поредни победни финала в Купата на европейските шампиони.

Байерн, 1974-1976-а. Трите трофея седят гордо във витрината на клуба от Мюнхен. Байерн печели първата си купа доста щастливо. На финала през 1974-а Атлетико води 20 секунди преди края на продължението с гол на Луис Арагонес. Тогава Шварценбек стреля от 30 метра, а вратарят на испанците Мигел Рейна (татко на Пепе Рейна) не успява да спаси - 1:1. Легендата гласи, че Рейна се заговорил с фотограф до гредата, който му поискал фланелката след победата... Вратарят отрича и до днес.

След 2 дни в преиграването Байерн гази с 4:0, а после играчите така се напиват, че отиват с тежък махмурлук в Мьонхенгладбах за мача от последния кръг на Бундеслигата и губят с 0:5.

Следват победни финали срещу Лийдс и Сент Етиен с по 1:0, като и в двата остават горчиви спомени за съперниците, с отменени техни голове и съмнителни отсъждания. Но този Байерн е страховит, гръбнак на могъщия Бундестим от 70-те, воден от Кайзера - Франц Бекенбауер.

Ливърпул, 1977-1985 г. Най-дългата доминация след ерата на Реал идва от Ливърпул, спечелил 4 и загубил 1 от следващите 8 финала. Тимът на Боб Пейсли е като от стомана - невинаги блестящ, но никога не се предава. През 1977-а Емлин Хюз (вдясно на снимката) вдига първата купа на шампионите след 3:1 над Борусия (Мьонхенгладбах) в Рим.

Иде времето на Кени Далглиш, основен герой при 1:0 над Брюж (1978) и 1:0 над Реал Мадрид три години по-късно. Шотландецът е считан за №1 в историята на Ливърпул.

През 1984-а Ливърпул става и първият тим, спечелил финал в турнира "като гост". Англичаните бият с дузпи Рома на неговия стадион "Олимпико" в Рим и вдигат трофея.

Хегемонията на Ливърпул е прекъсната от две събития - едното е появата на Брайън Клъф с неговия Нотингам Форест, вдигнал купата през 1979-а и 1980-а. Другото - "Хейзел", финалът през 1985-а в Брюксел, когато загиват 39 фенове на Ювентус в сблъсъци с агитката на Ливърпул. Клубът е изваден за 6 години от Европа, а другите английски тимове - за 5.

Снимка: Getty Images

Онази нощ в Брюксел променя много неща в разбиранията на Европа за футболно хулиганство и сигурност по стадионите.

Стяуа, 1986-а. Незабравим мач и един велик вратар Хелмут Дукадам, спасил 4 дузпи на Барселона в Севиля. В България този мач бе атракция и тема на разговори с месеци, като хората празнуваха, сякаш български тим е спечелил.

В същото време тимът на Стяуа с Хаджи, Лакатуш и Пицурка бе строен при партийното ръководство, за да получи поздравления за триумфа.

Порто, 1987 г. Само заради Рабах Маджер и гола му с петичка, те трябва да са тук. През 1987-а Байерн бе твърд фаворит за финала. Поведе с 1:0 и сякаш всичко бе ясно. Но в 77-ата минута алжирецът Маджер вкарва небрежно с петичка, а само 180 секунди по-късно бразилската резерва Жуари довършва обрата. За Байерн и техния капитан Лотар Матеус предстои дежа-вю 12 години по-късно, когато пак губят финал от 1:0 до 1:2...

Снимка: Getty Images

Милан, 1989-90 г. Две поредни купи за отбора, воден от холандското супер трио Рийкард - Гулит - Ван Бастен. През 1989-а на "Камп ноу" в Барселона бе прегазен Стяуа - 4:0, рецитал с по два гола на Гулит и Ван Бастен. Финалът бе доста странен, като нито един румънски фен не бе допуснат да си купи билет и да пътува, а трибуните бяха като на "Сан Сиро" - Милан си бе домакин.

Година по-късно машината прегази отново всички в Европа, за да бие на финала и Бенфика с 1:0, като вкара третото "лале" - Рийкард.

Този отбор бе създаден от Ариго Саки и е считан за нова ера във футбола с невероятната му защита и халфова линия, осигуряваща огромна сигурност. Саки наложи и игра с изкуствени засади далеч от вратата, смачкваща като в менгеме съперника.

Снимка: Sportal.bg

Цървена звезда, 1991 г. Тяхното място е тук. Те покориха Европа след едни велики полуфинали срещу Байерн, предавани и у нас. Невероятното поколение на Просинечки, Михайлович, Савичевич, Белодедич, Панчев и останалите го направи. София празнуваше, сякаш български тим е взел купата, а треньорът Люпко Петрович стана голяма фигура и у нас, водейки Литекс (три пъти) и Левски. Звездите на онзи отбор пък обиколиха грандовете на Европа и направиха страхотни кариери. Финалът с Марсилия не бе украшение за футбола, а Звезда би с дузпи.

Бяха времена, когато Купата на европейските шампиони бе... турнир на шампионите.

Само първенците на страните участваха в него. Без групова фаза, директно в преки схватки.

Минаваш три кръга и си на полуфинал, срещаш още в първи рунд Реал Мадрид или Байерн, но при малко късмет може да минеш през полския Шомбиерки или кипърския Омония...

Това надпревара на директни елиминации - един на един със съперника, без мисли за сметки и игри, без пестене на сили за "по-важните мачове".

КЕШ - така бе известен у нас, легендарен, обичан, митичен.

През 1955-а стартира, а от 1992-ра вече е Шампионска лига. Това бяха 37 славни години на драми и изненади. Тогава можеше да спечели всеки.

Не бе като днес - да гледаме всяка минута от всеки мач, дори тези, които не искаме да видим.

В сряда се даваше двубоя на родния тим, ако още бе в надпреварата. И то не винаги. Велики мачове като Нотингам - ЦСКА останаха извън ефир.

В четвъртък вечер чакахме "Гол след гол", за да видим поне попаденията от другите мачове.

Финалите гледахме наживо, понякога и по някой полуфинал...

Това бе досегът ни с този велик турнир, който по-късно бе заменен с Шампионската лига.

Тя не е само за шампиони, а по-скоро - за тези, които могат да си я позволят. За каймака.

А бяха времена, когато Барса се боеше да иде в Кайзерслаутерн, Ювентус падаше от Видзев, а в София не обичаше да играе никой от колосите на европейския футбол.

Това бе турнирът на шампионите.

Истинският.