Не можех да дишам. Опитвах се да не се паникьосвам. Всичко това се случваше в съблекалнята преди финала на Шампионската лига срещу Ливърпул през 2018 година.
Чувствах се така, сякаш нещо бе заседнало в гърдите ми. Огромно напрежение. Познавате ли това усещане? Не говоря за нерви. Нервите са нещо нормално във футбола. Това беше нещо различно.
Казвам ти, братко, чувствах, че се задушавам.
Всичко започна в нощта преди финала. Нямах апетит. Не можех да заспя. Мислех само и единствено за мача. Беше леко смешно, всъщност, защото съпругата ми – Кларис, много се дразни, когато си гриза ноктите, и преди няколко години ме отучи от този навик. Но когато се събудих на сутринта, всичките ми нокти бяха изгризани.
Малко неври са нормални. Не ме интересува кой си – ако не си поне леко притеснен преди финал, ти не си човек. Не ме интересува кой си. Опитваш се да не напълниш гащите. Това е истината, братко!
За мен, напрежението бе най-сериозно преди финала срещу Ливърпул. Може би, някои биха го сметнали за странно. Вече бяхме спечелили два поредни трофея. Всички, които бяха срещу нас, искаха Ливърпул да победи. Какъв беше проблемът ли?
Е, когато имаш шанс да пренапишеш историята, чувстваш напрежението. Но по някаква причина, аз наистина го чувствах. Не бях изпитвал подобно притеснение преди и не знаех какво да правя. Замислих се дали да не се обадя на лекаря, но се уплаших, че може да не ми позволи да играя.
А аз исках да играя, на 100%.
Трябваше да докажа нещо на себе си.
Няколко дни преди финала бивш играч на Реал Мадрид бе казал нещо за мен по телевизията, което се заби в ума ми. Бяха го попитали нещо за финала, а той отговори: „Мисля, че Марсело трябва да си купи плакат на Мохамед Салах, да го окачи на стената и да се моли пред него всяка вечер.“
След 12 години и три трофея от Шампионската лига той говореше такива неща за мен по телевизията. Коментарът му трябваше да ме притесни. Но, вместо това, ме изпълни с мотивация.
Исках да напиша история. Исках децата в Бразилия да ме гледат така, както аз гледах Роберто Карлош. Исках да си пуснат косата да расте заради Марсело, разбираш ли?
И така, седях си в съблекалнята, опитвах се да дишам и си казах: „Колко деца по света играят футбол? И колко от тях мечтаят да играят на финала в Шампионската лига? Милиони, милиони, милиони. Успокой се. Завържи бутонките си, братко.“
Знаех, че веднъж стъпя ли на терена, всичко ще бъде ОК. За мен, нищо лошо не може да ми се случи на терена. Може да растеш в хаос, всичко около теб да е в пълен безпорядък, но когато си с топка в краката, спираш да мислиш. Всичко притихва и се успокоява.
Но когато стъпих на тревата, все още трудно си поемах въздух и си помислих: „Ако трябва да умра тук тази вечер, по дяволите, ще умра!“
Може и да се стори ненормално на някои хора, но трябва да разбереш какво означаваше за мен този момент. Когато растях... Реал Мадрид? Шампионската лига? Това беше невъзможно! Просто една приказка! Нямаше как да се случи! Бекъм, Зидан, Роберто Карлош – тези хора бяха толкова реални за мен, колкото Батман. Не можеш да се срещнеш с тях в реалния живот. Както и не можеш да се здрависаш с любимия си комиксов герой. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
Тези мъже ходеха по въздуха. Рееха се над тревата.
И нищо не се е променило. Децата продължават да се чувстват по този начин и сега.
Това е истинска история – едно момче работи като градинар в къщата ми в Мадрид. Един ден Роберто Карлош дойде да се видим. Говорехме си и тогава момчето дойде.
Замръзна. Стоеше като статуя.
Казах му: „Това е Роберто Карлош.“
Момчето се втренчи в него и отговори: „Не! Не е. Не може да бъде.“
Но Роберто каза: „Аз съм.“
Човече, момчето трябваше да пипне главата на Роберто, за да бъде сигурно, че това е истинският Роберто Карлош.
Накрая каза: „Роберто, това си ти!“
Това означава футболът за нас.
Честно, когато играех първия си мач за Реал Мадрид в Шампионската лига и чух химна, си казах: „Ле-ле, братко, като във видео игра е! Внимавай, камерата идва и ще те снима отблизо, затова не можеш да се смееш!“
Това е моята реалност, разбираш ли?
Слушай, преди няколко години се върнах в Бразилия, за да се видя със семейството си, и занесох топката от финала на Шампионската лига на един приятел, който играе аматьорски футбол. Приятелите ми ритаха с нея и тогава им казах: „Нали знаете, че това е истинската топка от финала на Шампионската лига?“
Тогава всички спряха.
Гледаха топката, сякаш е камък от Луната.
Казаха: „Лъжеш!“
Големи мъже се държаха като деца. Не можеха да повярват, че е истинска. Дори не искаха да я докоснат. Беше нещо скъпоценно. Нещо свято.
Разбираш ли какво означава за малкия Марселиньо от Рио да има шанса да спечели три Шампионски лиги поред? Това е напрежение, напрежение, напрежение. Чувствах го до мозъка на костите си, братко. И не се срамувам да го призная.
Когато започнахме да загряваме преди мача с Ливърпул, все още не можех да се успокоя. Но когато се наредихме преди първия съдийски сигнал под светлините на прожекторите и видях топката, заложена в центъра, всичко се промени.
Видях свещената топка. Видях камъка от Луната.
Напрежението изчезна и настъпи покой.
Не виждах нищо освен топката.
Не мога да ти кажа много за мача, помня събитията доста бегло.
Около 20-ина минути преди края, вече водехме с 2:1, топката излезе в корнер и си помислих: „Плакат на Салах, а? Благодаря ти, братко, за тази мотивация.“
След това, 10-ина минути преди края, вече водехме с 3:1, и тогава, наистина, осъзнах, че ще станем шампиони.
Топката излезе в тъч и имах секунда да помисля, и...
Братко, честно ти казвам, започнах да плача. Хлипах насред терена. Нищо подобно не ми се беше случвало преди.
След мача, да.
Когато държа трофея – да.
Но не и по време на мача.
Беше само за 10 секунди, след което топката отново влезе в игра и си помислих: „По дяволите, къде е човекът ми?“
Върнах се в реалността и продължих да играя, точно като дете.
Ролята ни като спортисти е да бъдем модели за подражание. Но не сме супергерои. Точно заради това ти разказвам какво ми се случи. Това е истинският живот. Ние сме човешки същества. Кървим и се притесняваме, както всички останали.
Четири трофея от Шампионската лига за пет години и всеки един от тях беше брутален. Виждаш ни да вдигаме трофея, да се смеем, но не виждаш останалата част от историята.
Когато се замисля за тези финали, спомените в главата ми се превръщат в красиви филми. Но вървят на обратно – от края на историята до началото й.
***
За финала от 2017-а срещу Ювентус филмът е следният: Всички седим на масата за обяд преди финала – аз, Каземиро, Данило, Кристиано. Абсолютна тишина. Никой не казва нищо. Всички са се концентрирали върху храната си. Можеш да чуеш стомасите на останалите, докато смилат храната. Но никой не казва нищо. Абсолютна тишина.
Накрая, Кристиано казва: „Един въпрос, момчета.“
Останалите: „Кажи, братко?“
А Кристиано каза: „Само аз ли усещам това напрежение в стомаха си?“
И тогава всички отговориха: „Аз също, братко! Аз също!“
Но никой не искаше да си го признае! Но ако и друг го усеща, тогава е нормално да си го признаеш, разбираш ли? Кристиано е ледено студен. Като машина. Но дори той се тресеше от напрежение.
Но успя да ни разведри. Само той можеше да го направи.
Крещяхме на сервитьора: „Братко, донеси ни малко газирана вода! Трябва ни малко помощ, защото не можем да преглътнем!“
И след това започнахме да се смеем.
След като станахме и се отправихме към стадиона, Кристиано ни каза точно как ще се развие мачът. Каза: „В началото ще бъде трудно. Но през второто полувреме ще спечелим с лекота.“
Никога няма да го забравя. Предрече го.
Тогава добави: „Трябва да го направим, човече. Трябва да го направим.“
И го направихме, човече.
Спомням си перфектно изражението на лицето му. Запаметено е в съзнанието ми завинаги.
Всичко беше толкова красиво. Ще разказвам тези истории на внуците си.
И, честно казано, след 30 години, когато им разказвам, че съм играл на една и съща трева с Кристиано и Меси, сигурно ще ми кажат: „Дядо, искаш да ни кажеш, че са вкарвали по 50 гола на сезон? Лъжеш. Изкуфял си. Трябва да заведем дядо на лекар!“
***
През 2016-а срещу Атлетико филмът е следният: Гризман тича по крилото, а аз го следвам. Топката излиза от терена и за момент, чух детски глас от трибуните.
По принцип, не чуваш нищо по време на мач. Не виждаш феновете. Мислиш само и единствено за работата си. Защото иначе чувстваш по-голямо напрежение. Така си по-освободен. Но за финала в Милано бяха настанили семействата ни зад резервните скамейки, много близо до терена.
Изведнъж, чух това тънко гласче изключително ясно.
„Давай, тате, давай!! Давай, тате!!“
Беше синът ми Енцо.
В онзи момент получих схващане. Но неговият глас ми даде толкова много сила.
Никога няма да забравя, когато се стигна до дузпите, картината как Лукас Васкес взима топката и започва да си я върти на пръста, сякаш играе в парка. Това тихичко момче имаше толкова много увереност. Спомням си как си мислех: „Този малък разбойник! Ако не вкара, ще го пребия.“
Но тогава Лукас вкара с огромно спокойствие.
Спомням си как се прегръщахме в очакване на дузпата на Атлетико. Каземиро беше на колене и се молеше. Пепе плачеше като бебе.
Тогава казах на Кристиано: „Хуанфран ще изпусне и ти ще спечелиш за нас, братко.“
Хуанфран изпусна, а Кристиано вкара и спечели трофея за нас.
Спомням си как спринтирах с 20 км/ч към мястото, на което седеше семейството ми, за да прегърна съпругата и синовете си.
Бях полудял от щастие.
***
За финала през 2014-а срещу Атлетико филмът е следният: Седя на пейката, напълно гневен, че не съм титуляр. Но си повтарям една фраза, която дядо ми обичаше да казва. Той имаше страхотен характер и беше световно известен с изказванията си. Преди всеки мач казвал на приятелите си: „Ще оставя всичко на терена. Ще оставя брадата си, косата си, мустака си!“
Накрая, треньорът дойде до мен и ми каза да загрявам. Но аз вече бях загрял. От ушите ми излизаше пара! Горях отвътре, братко!
И до днес не мога да ти кажа дали играх добре или зле, след като влязох на терена. Знам само, че оставих всичко на тревата – гнева, волята, дори кафето, което изпих преди мача.
Знам обаче, че всички помнят 92:48.
Ударът с глава.
Серхио Рамос.
Нашият лидер.
Бяхме умрели, с крампи, победени. И Серхио Рамос ни възкреси.
Но не този филм се върти в главата ми.
Лентата, която превъртам, започва, след като победихме – в съблекалнята. Когато говоря с отговорника за екипите – Манолин. „Марсело, бяхме в тунела в 90-ата минута и видяхме отговорника за екипите на Атлетико, разказва ми той. Бяха започнали да изкарват шампионските фланелки! Вадеха шампанското!“
Смееше се и плачеше от щастие.
Казах му: „Вече мога да умра щастлив.“
Това е нещото, което никога няма да забравя.
Трофеите отиват във витрината, но спомените остават в сърцата ни.
Четири трофея от Шампионската лига за пет години и всеки един от тях беше брутален. Но ти не виждаш напрежението, само резултатите.
В Реал Мадрид няма „утре“. Не, братко. Днес!
Миналият сезон беше провал. Всички го знаем. Не спечелихме нищо. Нула. Беше ужасно преживяване. Но главата ми е вдигната високо, защото си върнахме глада. Чувствам страст като онази, която чувствах като дете.
Знаеш ли, когато слязох от самолета в Испания, когато бях само на 18, не бях сигурен, че ще подпиша договор. Мислех си, че Реал Мадрид иска просто да ме види и да мина някакви прегледи. Пристигнах с бъдещата си съпруга, с дядо ми и с най-добрия ми приятел. Ние четиримата и един GPS. Имахме само него. Единственият човек в Бразилия, който знаеше къде отивах, беше баща ми.
Не искахме да даваме празни надежди на всички останали.
Реал Мадрид беше просто една приказка, нали помниш?
Не се качваш на самолета с думите: „О, да! Отивам да играя в Реал Мадрид. До скоро виждане!“
Това няма как да се случи! Сънуваш, братко!
Спомням си как седях в един от офисите на базата на Реал Мадрид и един от треньорите дойде и каза: „Е, Марсело, ще трябва да си купиш костюм и вратовръзка за утре.“
Отговорих му – честно казано, това беше отговорът ми: „Ле-ле, братко, костюм и вратовръзка? За какво са ми?“
А той, най-неочаквано, каза: „Как за какво? За представянето. На „Бернабеу“, синко.“
Аааааааааааааааааааааааааа.
Когато поставиха договора пред мен, побързах да се подпиша.
Бам. Марсело Виейра да Силва Жуниор.
Щях да се подпиша и с кръвта си, братко.
Спомням си, че договорът беше за пет години, а вече изпълних и целта си да остана тук за 10.
Е, по-точно 13, но дори след тях малкият Марселиньо от Рио все още е тук.
Съжалявам за онези, които се съмняваха в мен, но няма да ходя никъде. Чест е за мен да бъда най-дълго служилият чуждестранен футболист в историята на Реал Мадрид. Това е приказка. Небивалица. Лудост.
Надявам се, след като си прочел това, да разбереш какво означава за мен.
Трябва да разбереш откъде идвам, братко.
***
Последният филм е следният: На 8 съм. Нямаме пари. Семейството ми не може да си позволи да сложи гориво в колата, с която да ме кара на тренировки. Затова дядо ми направи жертва, която промени живота ми. Продаде стария си „Фолксваген“, за да купи карти за автобуса. Всеки ден ме водеше на тренировка с автобуса.
Всеки ден в претъпкания 410 в жегата, пътувахме заедно през цял Рио.
Независимо дали съм играл, всеки ден ми повтаряше: „Ти си най-добрият. Ти си Марселиньо! И един ден ще играеш за Бразилия. Някой ден ще те гледам на „Маракана“.“
Този спомен се върти в главата ми на 4К резолюция. Все още си спомням как миришеше автобуса.
Дядо ми посвети целия си живот в името на моята мечта. Приятелите му го подиграваха, че е разорен, но той се измъкваше с една от известните си фрази. Обръщаше джобовете си навън и казваше: „Хей, вижте ме, нямам и стотинка, но съм щастлив като идиот!“
Той вярваше в мен. Бяхме партньори.
Затова се разплаках в мача срещу Ливърпул, когато топката излезе от игра.
Всичко ми се върна.
Филмът започна да се прожектира в главата ми.
Слушай, не знам още колко сезона ми остават в Реал Мадрид. Но мога да ти обещая, с ръка на сърцето, че ще продължавам да оставям всичко от себе си на терена и през този сезон.
Има много истории, които са се случили зад завесите, за които не знаеш. Искам да ги споделя с теб, за да разбереш какво ни мъчи, на какво се смеем и колко дълъг път сме извървели. Имам още много истории за разказване. Но за тях ще трябва да почакаш още малко. Но знай, че идват, братко. Идват скоро.
Но засега имам само едно последно съобщение за онези, които се съмняваха в нас.
Реал Мадрид ще се върне.
Може да си го принтираш на плакат.
Закачи го на стената.
И се моли пред него всяка вечер.
Ще се върнем.
