За футбола ни тази вечер ще бъде малко по-специална. В Разград отборът на България посреща балканските ни комшии от Босна и Херцеговина.
Да погледаш такъв мач, макар и приятелски, винаги е интересно. Особено ако треньорът на противника се казва Роберт Просинечки, а в състава им присъстват играчи от висока европейска класа като Един Джеко.
Със сигурност на терена на „Лудогорец Арена" ще има какво да се види. А и съперникът, макар и да съществува като самостоятелна държава от няма и четвърт век, може да се похвали със забележително минало във футбола.
Още в годините, когато босненците играеха под знамето на Югославия, майсторите на топката от Сараево бяха на особена почит.
Имена като Вахид Халилходжич, Сафет Сушич, Фарук Хаджибегич, Ивица Осим, Блаж Слишкович и Душан Байевич се произнасяха с респект и уважение.
По-старите запалянковци все още помнят българската футболна трагедия в Сплит от 1983 г. и победата в последната минута на „плавите" с 3:2, изкована след отлична игра на босненските асове Сушич (два гола) и Мехмед Баждаревич. Те отидоха на европейско, ние го гледахме по телевизията.
Две години след това им го върнахме с лихвите и 2:1 в София, когато Пламен Гетов вкара и двете попадения, а в югославския тим имаше цели четирима представители на Босна. Тогава се класирахме за тяхна сметка на световното в Мексико-86.
Всъщност последният футболен император на разпадналата се Югославия беше роденият в Сараево Ивица Осим.
Като национален селекционер той води обединения федеративен тим от сърби, хървати, босненци, черногорци, словенци и македонци на световното в Италия-90. Там югославяните се класираха на четвъртфинала срещу шампиона Аржентина с Диего Марадона, където загубиха по твърде неприятен начин - без гол в редовното време, и с 2:3 при дузпите.
В този двубой двама от грешниците бяха босненци - Рефик Шабанаджович получи червен картон само след половин час игра, а Хаджибегич не успя да излъже аржентинския вратар Гойкоечеа при последната пета дузпа. Тогава отлично игра днешният селекционер на Босна Роберт Просинечки, който иначе е хърватин, и по-късно спечели европейската титла с Цървена звезда през 1991 г. и бронзов медал на световното през 1998 г.
Това беше и последното представление на националния тим на обединена Югославия в големи футболни финали, преди между републиките във федерацията да избухне жестоката гражданска война.
Босна, която се управлява по доста необичаен принцип от трима президенти (босненец, хърватин и сърбин) на ротационен принцип, получи футболната си независимост само девет дни след Дейтънското споразумение, очертало границите на балканската държава след войната.
На 30 ноември 1995 г. в Тирана националният им отбор изигра първия официален мач в историята си. Макар и да загубиха с 0:2 от Албания, босненците за пръв път чуха химна си по време на спортно събитие. А само година по-късно „Змейовете", както се наричат футболните представители на Босна, победиха сензационно втория в света тим на Италия с 2:1 в Сараево.
Головете на Хасан Салихамиджич и Елвир Болич донесоха първата голяма слава на страната, и то срещу звезди като Малдини, Дзола, Казираги и Баджо.
Дълги години обаче Босна правеше напразни опити да се класира на световно или европейско първенство, макар и да имаше отлични играчи, а запалянковците се дразнеха да гледат как там играят Сърбия, Хърватия и дори Словения, където на по-голяма почит са зимните спортове и баскетболът.
Недоволството изби в това, че най-лудите фенове се опитаха да подпалят футболната централа в Сараево.
Заради конфликта националният тим се премести дълги години да играе в изгнание в град Зеница, отстоящ на около 70 км от столицата. Именно на неголемия стадион „Билино поле" футболистите на треньора Сафет Сушич, предвождани от Джеко, заслужиха класирането си на световното през 2014 г. в Бразилия. Там босненците приключиха участието си още в предварителната група, но поне спечелиха първата си победа на такъв голям форум с 3:1 срещу Иран.
По-голямата мъка на футболното население в Босна днес се състои в това, че двата най-големи отбора Железничар и ФК Сараево се представят твърде посредствено в Европа. Това не е странно за футболни клубове от страна, която още ближе рани от войната, и продава всеки свой силен футболист в чужбина.
Освен че е ставал шампион на Югославия през 1972 г, в средата на 80-те години Железничар се оказва само на две минути от класиране във финала за Купата на УЕФА.
Въпреки загубата с 1:3 в първия мач срещу унгарския Видеотон, на реванша играчите на Ивица Осим водят с 2:0 до последните минути. Никой на претъпканите трибуни на стадион „Гърбавица" не предполага, че омаломощените маджари са способни на нещо, когато Драган Скръба си вкарва автогол.
Големият градски съперник ФК Сараево, носител на титлата в Югославия през 1985 г., днес също не изживява най-добрите си дни, макар че негов собственик е азиатският бизнесмен Винсент Тан, който преди осем години пое и Кардиф Сити. Но духът на стадиона си е същият, а трибуните изпадат в истинска нирвана, когато по радиоуредбата пуснат „Сараево, моя любов" на починалия преди три години певец Кемал Монтено.
Трудно е да се каже дали футболът обединява или разделя населението на Босна, където живеят цели три етноса.
49% от територията на държавата принадлежат на Република Сръбска, а останалите 51% - на Босна и Херцеговина. Последната е разделена на десет кантона - пет босненски, три хърватски и два смесени. Дейтънското споразумение завари три футболни федерации, разделени по етнически принцип, които с течение на времето се обединиха.
Но между запалянковците в Босна и до днес съществува разединение както по етнос, така и между Сараево и провинцията, а и между привържениците на отборите от Сараево.
В чисто етнически план тимове като Широки брег използват типична хърватска хералдика в символите си. Сърбите от Борац (Баня Лука) подчертават идентичността си, като изписват плакатите си на кирилица. Босненците не залагат толкова на мюсюлманската религия, която ги отличава от другите два етноса, а използват национални символи като лилията или крал Твръдко, управлявал тези земи през 14-и век.
Сръбските запалянковци наричат себе си „четници", хърватите се водят „усташи", а босненците „балия", което се отнася към мюсюлманското население.
По тази причина някои от мачовете в Босна не са съвсем безопасни, особено ако противопоставят различните етнически групи. Споменът от войната още тегне, а отделно от това футболните клубове се оказват инструмент в ръцете на различни политически групи.
Така например през 2013 г. побоищата между привържениците на Железничар, известни като Маниаците, и Борац (Баня Лука) завършиха с 42-ма ранени, от които седем полицаи. Същата година феновете на ФК Сараево, нарекли себе си Ордите на злото, нахлуха на терена в Баня Лука, за да се бият с местната групировка Лешоядите.
По улиците на града се водеха сражения, обръщаха и подпалваха автомобили, а Ордите на злото си тръгнаха с един по-малко, след като техен човек беше убит в безредиците. Не е без значение и това, че нацистката свастика често може да бъде забелязана на стадиона в хърватския Широки брег.
Останалите по-опасни групировки са Фукарите (бедняците) от Слобода (Тузла) и Пандизчиите от Челик (Зеница). А какво да кажем за град Мостар, който дори си има междуетническо дерби - хърватския тим Жрински срещу босненците от Вележ. Не им е лесно на полицаите, които ще трябва да пазят такъв мач.
Впрочем Босна може да бъде и една от най-симпатичните футболни страни на Балканите.
Нищо че стана онзи скандал, когато агитката на Левски издигна онези позорни надписи за Ратко Младич и Аркан преди години на мача с ФК Сараево. А после Лешоядите от Баня Лука не толкова отдавна нападнаха с колове и железа феновете на Берое.
Но в единствения мач между Босна и България, игран на „Билино поле" в Зеница преди десет години, нашият тим беше посрещнат с овации, а след „Мила Родино" препълнените трибуни дълго ръкопляскаха.
Победихме с 2:1, страхотният втори гол на Димитър Бербатов беше посрещнат със скандирания от публиката „Браво, майсторе!" Нещо, което е по силите само на истински ценители на футбола.