Джорджо Фредзолини е човек, който умее добре да синтезира нещата. В рамките на 80 знака той описа много точно смисъла на неговата работа в Аталанта. „Незабравимите мигове в живота на човек са 5-6. Останалото просто запълва пространството", написа той в „Туитър".
Добре дошли в света на третите вратари. Резервите на резервите.
Хора, за които работата се свежда до тренировъчната игра в петък и почивката в неделя. Най-пренебрегваната категория футболисти, която обаче е пълна с истории, които никак не са банални, а понякога много романтични или екстремни.
Защото е ясно: ролята на трети вратар не е за всеки. Как по-добре да обрисуваме това, от поглед към държавата, която ражда едни от най-добрите на този пост - Италия?
Достатъчно е да се погледне картината в Серия А, за да стане ясно, че няма средно положение. Един треньор може да сложи на пейката най-опитният като Лука Кастелаци или момче пълно с мечти като Андреа Фулиджанти, който със своите 20 години чака пробив в Палермо.
„Не е лесно да не помирисваш терена. Особено, когато се очаква от теб да се подобряваш. Искаш да играеш веднага", признава младият страж на сицилианците. За младоците ролята на трети вратар е само транзитна зона. „Ако ме накарат да го правя за цял живот, ще откажа", допълва Фулиджанти. Роден през 1994 г. Андреа пристига в Палермо през 2012 г. благодарение на спортния директор Перинети, който го откри в Тоскана и го доведе в Сицилия, за да се учи от Сорентино и Уйкани.
Младокът напусна фамилията в Емполи, в която личат баща му Стефано (бивш вратар и треньор на детски тим) и дядо му Серджо (вратар от 40-те години). „Имам ръкавици откакто съм се родил", усмихва се Фулиджанти и признава, че мечтае за дебют като на кино. „Аз с розовия екип на стадион Кастелани в Емполи и да слушам песните на приятелите ми от трибуните. Спасявам всичко и печелим".
Макар да е на 40 години и Лука Кастелаци има един дебют, за който да си спомня. „Шампионската лига през 2010 г. Интер срещу Вердер.На почивката ми казаха, че Жулио Сезар няма да може да продължи. Нямах време дори да загрея. Направо се озовах между гредите със свит стомах", спомня си Кастелаци. Чакайте малко? Това ли е дебютът на Кастелаци? „Да, това беше дебютът ми като резервен вратар. Спомням си го сякаш беше вчера".
Малко значение имат онези 234 мача, които Кастелаци е изиграл в Серия А или другите 15 в Европа. Смисълът е, че да преминеш от първи към трети вратар е като да се родиш повторно.
Всичко се променя. Очакването на младоците тук е изместено от битката с нервите. „Да знаеш на 99%, че през уикенда няма да играеш може да те накара да се поболееш. Но трябва винаги да си готов".
Един трети вратар, който никога няма да забрави това изживяване е Марко Амелия. През 2006 г. той беше на пейката в Берлин по време на финала на световното първенство. Италия спечели титлата, а Марко, заедно с втория вратар Перуци бяха единствените от състава, които не записаха нито една минута.
От кариерата на Амелия може да отнемете всичко. Даже и мястото му в Серия А (преминал през Милан той сега играе в Рока Приора). Никой обаче не може да му отнеме световната титла и онази нощ в Берлин. Дори и в момента световната купа стои на десктопа на телефона му, за да напомня за онази авантюра. Това не е единственият му успех в сянка. През 2001 г. той печели титлата на Италия с Рома, където е резерва на Лупатели, който пък е резерва на Антониоли.
Ето как ролята на третия вратар се превръща в героична. Има си модели за подражание и митология.
Валерио Фиори в Милан има изиграни 2 мача за 9 години. Докато обикаляше по лагерите изучи право и завърши с диплома. Сега е треньор.
Кастелаци обаче има друг пример. „Паоло Орландони. Третият вратар от Интер, който спечели требъл. Изумителен работяга. Всички го уважаваха". И Орландони също остана в тази среда. Сега тренира вратарите в юношеския отбор на Интер. Кастелаци признава, че ще му хареса да прави същото.
През лятото той премина от Интер в Торино, докато Томазо Берни отиде в обратната посока и се чувства у дома. „Бях в детските отбори на Интер. Носех бутонките на Саморано". Берни си има свое мото: „ако не ти харесва къде си, премести се. Не е трагедия". И той е сменил 8 отбора за 14 години. Бил е дори в Уимбълдън, където на тревата уважават повече един друг спорт. В Серия А е изиграл 9 мача, последният през 2012 г с екипа на Сампдория, но не би заменил професията си с друга.
„В Лацио ми тежеше, че не играех. После приех йерархията и просто започнах да тренирам. Първи бях в салона. Там поне може да видиш хубави момичета". Треньорът на Интер Манчини може да бъде спокоен. Също както и наставника на Аталанта с Джорджо Фредзолини, който на 39 години все още не се е отказал от очакването да излезе някоя неделя като №1. Защо обаче го прави?
„Животът на третия вратар е труден. Трябва да си малко луд, за да си такъв". Фредзолини е такъв от три години в Аталанта. Визитката му е впечатляваща.
Последният вкарал гол във вратата му е Дел Пиеро. А първият - Тоти. Нещо, за което може да разказва и на внуците.
Също и как при трансфера му в Милан през 1999 г.във вестника объркват името му, като го кръщават Алберто.
Един друг Алберто с подобна кариера е Алберто Фонтана. Той също има живот между гредите, извинете - между пейките. Обиколил е половин Италия. Докато един ден не идва изненадата. „Играех в Пистойезе и от футболната лига ми пратиха договора у дома. Там пишеше: Алберто Фонтана, вратар, Интер. Разтърках си очите. После помислих, че не има грешка и не става дума за мен", спомня си Фонтана.
Неговата история е малко по-различна. Той беше повече втори, отколкото трети вратар. Но това не попречи да напишат книга за него. Сега е агент на футболисти,но когато беше вратар винаги държеше незареден пистолет под ръка. „Един патрон в магазина, една възможност да го използваш. Ако си точен си победил", признава той.
Не, животът на третия вратар не е за всеки!
