"Хората искат да видят душата ни.
Да усетят какви мъже сме, какви хора и след това - какви футболисти.
Ние трябва да го направим заради тях. И заради себе си.
И заради този прекрасен клуб, чиято емблема носим на гърдите си..."
Из речта на Рожерио Сени пред съотборниците му в съблекалнята преди мач на Сао Пауло с Атлетико Минейро за Копа Либертадорес.
В Бразилия, където футболът е поне еднакво важен с това какво има на масата за вечеря, 6 декември вече ще е почитан по-специално.
Вестниците на 7-ми са пълни с драмата на Вашку да Гама - един от великите клубове на страната, изпаднал от елита в последния кръг от първенството.
Но една друга история докосна сърцата на запалянковците по света и най-вече там, в страната, където да не се интересуваш от футбол е кощунствено и обидно.
Отказва се Рожерио Сени. Няма да подпише нов договор със Сао Пауло.
Спира да играе.
На 42 години, ще кажете - какво пък толкова?
Най-нормалното е тялото му вече да не желае да продължи.
Сени слиза от сцената със завещание, което е по-ценно за играта и онези, които я обичат, от каквито и да са трофеи или паметни мачове.
Той бе сърцето и душата на футбола. Или пък - сърцето и душата му бяха футбол.
След 1256 мача и 131 гола (вкарани от него, а е вратар!), най-култовият футболист с ръкавици в света слиза от сцената.
Рекордите му са недостижими.
Реализатор №1 сред вратарите в историята, което в съвременния футбол може да се счита за магия и чудо.
Ходеше и биеше преки свободни удари и дузпи от 1997-а насам, когато в Сао Пауло го направиха първи изпълнител.
Нищо, че ако не сполучи и топката остане в игра, тимът му е застрашен сериозно да получи гол.
Спечели всичко във футбола, и то с един-единствен отбор.
Три пъти шампион на Бразилия, два пъти носител на Копа Либертадорес, взе и Судамерикана, и Рекопа, както и два пъти Световното клубно първенство.
С Бразилия стана световен шампион през 2002-ра, макар и да не игра нито минута.
Трофеите са визитката му.
Завещанието? Тук е истинската стойност на този, който спря да играе на 6 декември 2015-а.
Сени бе сърцето на клуба си. За него Сао Пауло бе семейство и единствена чест и амбиция.
Носеше фланелката не на тялото, а на душата си, от далечната 1992-ра (а е в клуба с юношите от 1990-а).
Имаше поне 10 възможности за трансфер в Европа, но не искаше да напусне "Морумби" - стадиона с торсидата, която е готова да умре за него.
Както и всеки един служител на клуба.
"Трябва да вярваме. Ние сме заедно, като един.
Огледайте се - никой от хората около вас няма намерение да се предава.
Ние сме едно, по-силни от всичко..."
И още:
"Не ни трябват два гола (преди реванш със Сеара за купата, след като първият мач е загубен с 0:2).
Трябва да създадем 20 положения, да ги надиграем, да стреляме към вратата.
Да вкараме един гол, а после ще се върнем тук на полувремето и ще имаме основата.
Ще вкараме и втори, и трети... Ще победим!".
Това са откъси от речи на Сени, записвани от видеооператора на Сао Пауло.
Традицията продължава вече близо 2 десетилетия. Играчите се прегръщат в кръг, а вратарят-капитан говори разпалено.
Интонацията и силата на говора му се изменят, накрая той почти вика, очите му горят, а съотборниците са надъхани като за война.
Той е вдъхновение за всички. Заразителен с ентусиазма си, желанието - с онова лудо пламъче в очите, което феновете също имат.
И което виждат само в най-големите си герои.
Хората във футбола след него ще знаят, че играта е важна и трябва да се играе със сърце.
Да се уважава и всеки мач да е като последен. Заради феновете и емблемата.
Рожерио иска да побеждава всяка седмица.
Иска да е на терена, да види бушуващата публика и своя Сао Пауло с поредната титла.Нищо по-важно няма в живота му от футбола. Или поне до неделя вечер бе така.
Той е пример как парите, славата и добрият живот не са най-голямата мотивация за един спортист. Не - той играеше от сърце и заради играта.
Слушаше рок и хеви метъл, прибираше се след мач при семейството си, гледаше сериали и не понасяше шумните събирания и купоните, типични за бразилските футболисти.
Свиреше на китара с приятели в гаража, ей така - за удоволствие.
"Сбогом на един мит, благодаря ти!", написа на 6-и декември вечерта в twitter Роналдиньо, с когото никога не са делили една съблекалня в клубен тим.
Сени се отказва след 25 години в един и същи отбор, дал всичко от себе си, че и много повече, за него.
Дал всичко за футбола.
Играта няма много такива синове, не и в наши дни.
Затова и те остават със статут на митове.
